– Парижани са подли – оплака се тя на графиня Д'Естрад, докато се преобличаше за репетиция в театъра. – Твърдят, че новият театър, построен от краля за мен, струвал два милиона ливри. Два милиона, представяте ли си! А аз знам, че разходите възлизат на не повече от двайсет хиляди екю. Кралят на Франция има пълно право да отдели такава смешна сума за собствените си забавления, нали?
– О, скъпа, не обръщайте внимание на тези смешни слухове – махна с досада графинята, докато си избираше парфюм от тоалетката на Жан. – Ах, какъв небесен аромат! Разберете, хората просто търсят върху кого да излеят недоволството си. Не приемайте сериозно глупавите им приказки.
Жан замълча. В последно време се бе отчуждила от графинята и знаеше защо. Тя приемаше всичко с пълно безразличие.
Лошото беше, че парижани преувеличаваха безмерно не само разходите за театъра. Същото се говореше и за преустройството на новия ѝ дворец "Белвю" и за малкия ермитаж[24] в парка на "Версай", подарен ѝ от краля. Лицето ѝ се зачерви от гняв. Мисълта, че народът обвинява краля за нейното привидно прахосничество, я оскърбяваше дълбоко. А най-страшното беше, че нямаше как да се защити.
За разлика от Жан Луи реагира на грозните слухове с надменността на абсолютен монарх.
– Хората нямат право да съдят краля си – отсече категорично той, когато на вечеря Жан спомена настроенията в Париж.
По лицето с гордо вирната брадичка ясно личеше какво има предвид: той беше миропомазан, всехристиянски крал, определен от Бога да управлява Франция и народа. Критиката срещу него и действията му представляваше обида на Величеството – тежко престъпление.
Въпреки това сърцето ѝ подсказваше, че той страда от недоволството на парижани.
– Ох, сир, парижани са капризни. Държат се като малки деца, на които са отнели играчката – опита се да го успокои тя по-късно през нощта.
И двамата не можеха да заспят. Загърнати в дебели наметки, излязоха на терасата, за да погледат звездите. Жан се притисна към своя крал и нежно помилва бузата му.
– Знам... – той улови ръката ѝ и целуна меката длан. – Но ние искаме децата ни да са щастливи, нали?
– Прав сте, но не е възможно винаги да изпълняваме желанията им. Правим някои неща за тяхно добро, но те не го разбират.
Луи се усмихна благодарно. Носеше тежък товар и отговорност, ала го приемаше като своя съдба. Жан усещаше колко е самотен и много искаше да му помогне, същевременно обаче съзнаваше колко по-различен е той от другите хора. Луи я прегърна и двамата мълчаливо вдигнаха глави към звездите.
Белият кон, най-кроткият от двайсетте коня на маркизата, носеше името Албоен. Добродушен, вече на години, той не се стараеше да се доказва, както твърдеше конярът Себастиен. В момента той стоеше пред бокса му в средата на конюшнята и белият жребец нетърпеливо го побутваше с муцуна.
– С възрастта ставаш все по-лаком, драги – ухили се Себастиен и извади от джоба на палтото си ябълка. После нахлузи юздата на коня, сложи му дамско седло и затегна ремъците.
– Себастиен! Къде си се скрил? – извика нетърпеливо главният коняр, който чакаше отвън.
Себастиен въздъхна. Какво пак беше сгрешил? Излезе тичешком в двора и видя Августин, главния коняр, да стои под навеса с гневно изражение и ръце, опрени на хълбоците.
– Защо още не си разходил Персивал? И конюшнята още не е почистена! Как, мислиш, ще реагира ротмистърът, като види какво става тук?
Себастиен кимна нещастно.
– Много съжалявам, но ротмистърът ми заповяда първо да оседлая Албоен, защото маркизата желае да излезе на езда.
– Колко време ти трябва, за да оседлаеш един кон? Побързай, ако обичаш – изръмжа главният коняр; очевидно не желаеше да признае, че не е бил осведомен за това нареждане. – Хайде, какво чакаш!
Себастиен се върна с бързи крачки в конюшнята. Знаеше, че ако не побърза, ще си има ядове с ротмистъра, а това беше далеч по-неприятно от вечните критики на главния коняр.
Влезе в помещението и се затича към бокса на Албоен, ала чу шум от падаща кофа. Обърна се стреснато: една сянка бързо избяга навън. Какво ли беше това?
Белият кон изглеждаше неспокоен.
– Уплаши ли те някой, добричкият ми? – попита съчувствено Себастиен. Учуди се, защото обикновено Албоен не реагираше страхливо на шумове.
Даде му още една ябълка и го изведе на двора. Споменът за преобърнатата кофа бързо изчезна от главата му.
Просторният парк изглеждаше наистина величествен. Жан и Луи яздеха бавно по широката алея, следвани от личните кралски гвардейци. Феличе и Цезар тичаха наоколо и лаеха весело. Артур и Силви, любимите кучета на краля, не се отделяха от господаря си.
– Сигурна ли сте, че не е много уморително за вас? – попита Луи и Жан се усмихна.
– О, не, та ние едва се движим! Албоен е най-спокойният ми кон – отговори тя, макар днес белият жребец да изглеждаше малко нервен. Тя го помилва по шията и отново зарея поглед към безкрайния хоризонт, който я успокояваше.
– Свежият въздух явно ви се отразява добре – Луи помилва розовата ѝ буза.
