Жан прочете писмото с облекчение. Още преди няколко дни беше получила покана за празненството на Волтер и мадам Дю Шатле. По същото време Луи бе предвидил среща с кардиналите и епископите и възнамеряваше да вечеря с тях. Метресата нямаше място сред духовниците, затова Луи не се възпротиви на отиването ѝ в Париж. Само доктор Кесне я изгледа укорително, като чу за плановете ѝ.
– Помолих ви да избягвате пътуванията, маркизо. Разбрахме се да се щадите повече.
– Знам, знам, докторе – отговори ведро Жан. – Но повярвайте ми, това отиване в Париж ще допринесе за оздравяването ми много повече от всяка почивка.
Най-сетне дойде и неделята. Жан се радваше на предстоящата вечер. Не само защото очакваше да научи с какви сведения разполага Ришельо, а и защото очакваше да се срещне с много от старите си парижки приятели.
Жан влезе в празнично осветения салон. Мадам Дьо Тенсен, мадам Дьо Сесак и мадам Дьо Винтимий веднага я наобиколиха. Присъстваха и маршал Дьо Сакс, и много поети и философи. Жан познаваше добре Волтер, Мармонтел и Кребийон, но младите, свободни по дух интелектуалци все още ѝ бяха чужди. Много скоро се разгоря бурна, страстна дискусия и тя се почувства като в младите си години. Волтер я запозна с писателя Жан Жак Русо, с маркиз Дьо Монтескьо, с математика и философа Жан Батист льо Ронд д'Аламбер, незаконен син на мадам Дьо Тенсен, и с мрачен млад поет на име Дени Дидро. Жан го помнеше от едно посещение при доктор Кесне и знаеше, че творбите му са трън в очите на кралската цензура.
В центъра на оживения разговор стоеше новият амбициозен проект на интелектуалците. Енциклопедията – своеобразен универсален лексикон със статии за науките, за философията и изкуствата, за религията, но и за различните занаяти и ежедневните занимания. Жан се заслуша с нарастващ интерес.
Появи се Емили дю Шатле – домакинята на вечерта. Поздрави първо Жан и я целуна по двете бузи.
– Толкова се радвам, че успяхте да дойдете! – възкликна тя и я отведе по-далеч от мъжете.
– Разбрах, че имам повод да ви поздравя – рече топло Жан. От Волтер бе узнала, че мадам Дю Шатле чака дете.
– А, да – отвърна смутено дамата. – На моята възраст... малко необичайно, нали разбирате? Много се надявам детето да не е идиот. Би било голям удар за мосю Волтер... и за мен, разбира се.
– Не говорете така! Ще родите гений, сигурна съм. При тези родители не е възможно друго. Прекрасно е да имате дете.
Жан разбираше, че Емили дю Шатле е загрижена не само за бебето, но и за себе си. След четиридесетгодишна възраст раждането ставаше риск и за майката.
Домакинята се засмя.
– Елате, скъпа. Мосю Дьо Ришельо ви очаква. Накара ме да му обещая веднага да ви отведа при него. После ще си побъбрим на воля.
Жан влезе в будоар, доста отдалечен от салоните на къщата. Тъмночервено копринено кадифе покриваше стените на малкото помещение, два удобни дивана канеха посетителите да поседнат – или по-скоро да полегнат. "Най-подходящото място за среща с Ришельо", каза си с насмешка тя.
При влизането ѝ херцогът се изправи учтиво. По изключение лицето му беше напълно сериозно.
– Маркизо, за мен е чест.
– Мосю.
Той ѝ подаде дебела папка.
– Мисля, че намерих, каквото търсехте.
Жан отвори папката и прелисти няколко гъсто изписани страници.
– Доколкото разбирам, това е доклад за състоянието на флота.
Ришельо кимна.
– Да, и в него подробно е описано колко небрежно и опасно е било управлението на граф Дьо Морпа. Източноиндийската компания е изгубила няколко кораба – паднали са в лапите на англичаните, а е можело да се спасят, ако капитаните им са били информирани навреме за опасностите на маршрута. Освен това мосю Морпа е занемарил строежа на нови военни кораби, а това е подсъдно.
Жан загуби дар слово. Получила бе много повече, отколкото очакваше.
Ришельо се поклони.
– Предоставям на вас, мадам, да измислите как е най-добре да доведем тези престъпления до знанието на краля.
– Кралят ще ви бъде много благодарен за тези важни сведения, херцоже. Много повече от мен – увери го откровено Жан и затвори папката.
Граф Дьо Морпа слушаше подробните обяснения на граф Д'Аржансон само с едно ухо. Беше спал лошо. Стомахът отново му създаваше проблеми. Внезапната проява на добри отношения между маркизата и Ришельо никак не му харесваше. Един агент му бе съобщил, че двамата са разговаряли на празненството у Волтер. Той въздъхна недоволно и отпи глътка чай.
Ришельо и онази Помпадур – всъщност двамата си пасваха перфектно! Сводникът и метресата. Първият камерхер на краля му беше не по-малко омразен от маркизата. Не понасяше начина, по който Ришельо се пъчеше с приятелството на Негово Величество, гадеше му се от проклетото му високомерие. Крайно време беше кралят да възнагради услугите му с титлата херцог – така Ришельо вече нямаше да има по-висок ранг от него.
– Съгласен ли сте с мен?
Въпросът на Д'Аржансон го изтръгна от неприятните мисли. Морпа нямаше понятие за какво се говори, но за всеки случай кимна.
