Той пренебрегна грубата забележка. Лицето му остана непроницаемо.
– Племенникът ми Шарл е мило, добро момче. Е, не е особено интелигентен, но ще бъде добър съпруг. Аз ще се погрижа за това – обеща тихо той. Приближи се до нея, извади от джоба си кърпичка и попи сълзите от бузите ѝ, продължавайки да говори: – Бракът с Шарл ще ти осигури място в обществото. Място, което иначе никога не би могла да заемеш. Ти си достатъчно интелигентна, за да го разбереш. Виж... – той сложи ръка на рамото ѝ. – Аз нямам наследници. Ти и Шарл ще наследите цялото ми богатство. Освен това ще споделяме градския палат и имението "Етиол", а след време Шарл ще заеме мястото ми като генерален данъчен откупчик.
Жан го гледаше с каменно лице.
– Искам да помислиш добре какви други възможности имаш. Навярно ще ти помогна, като те посъветвам да си представиш как живее майка ти – добави тихо мосю Льо Норман дьо Турнем и излезе от стаята.
Жан беше достатъчно честна пред себе си, за да признае, че бракът ще ѝ осигури примамливи възможности: градска къща, имение, слуги, собствена карета. Ще е финансово независима, ще има статут на почтена омъжена жена, а щом стане мадам Д'Етиол, ще носи не особено значителна, но поне малка благородническа титла. Ще си живее добре и дори ще осъществи мечтата си да има собствен салон, където ще се дават представления за избрана публика. Но всичкото това означаваше да приеме за съпруг Шарл льо Норман!
Да прекара остатъка от живота си с този дебел, винаги мрачен мъж, лишен от дух и очарование? Да спи всяка нощ в леглото му? Спомняше си месестата му ръка и отпуснатите контури на лицето и не смееше да помисли за другото. Не, в никакъв случай не би могла да се омъжи за него!
Майка ѝ очевидно разбираше какво става в сърцето ѝ. Един ден ѝ донесе в стаята чаша шоколад с канела и започна да я убеждава с добро.
– Виж, скъпа, разбирам, че не го намираш за привлекателен, но никой не казва, че той трябва да остане единственият мъж в живота ти. Ако искаш да се забавляваш, ще си вземеш любовник. Шарл никога няма да узнае и...
Жан се задави с шоколада и се обърна слисано към майка си. Луиз Поасон я потупа успокоително по гърба.
– Вероятно трябваше да поговоря с теб за тези неща много по-рано – усмихна се тя и помилва дъщеря си по бузата. Жан премълча.
Въпреки всичко тя продължи да отказва женитбата. Накрая, напълно неочаквано, в дома на Льо Норман дьо Турнем се появи баща ѝ. Носеше най-хубавия си, макар и отдавна излязъл от мода жакет, бяла риза и брокатена жилетка. Влезе с тежки стъпки в стаята на Жан и застана пред дъщеря си.
Тя скочи уплашено. Нали се бяха уговорили те да го посещават, а не той тях? Никога досега не беше идвал при нея.
– Вие тук, папа?
– Да, аз – отвърна хладно той.
Светлото, облепено с копринени тапети помещение говореше за живота ѝ повече от разказите ѝ. Елегантните мебели, книгите и нотите, оставени върху красива салонна масичка, разпрострените върху креслото платове, от които тя трябваше да избере новата си рокля... и портрета, нарисуван от Буше за последния ѝ рожден ден. Франсоа Поасон си спомни, че тя му бе споменала за художника и молбата му да я нарисува.
Бащата тръсна глава, за да се освободи от тези мисли, и се обърна енергично към разбунтуваната си дъщеря:
– Мосю Льо Норман дьо Турнем и майка ти ме уведомиха, че отказваш да приемеш предложението на племенника му Шарл. Как смееш да им се противопоставяш? След всичко, което този човек направи за теб! Как смееше да проявяваш непослушание и липса на уважение?
В гласа му имаше толкова строгост и заплаха, че Жан се почувства като малко момиче и наведе глава към пода.
– Не искам да съм неблагодарна, но не мога да се омъжа за Шарл – отвърна тихо тя.
Франсоа Поасон направи няколко крачки из помещението, спря и втренчи поглед в тила на дъщеря си.
– През всичките тези години в Германия бях благодарен, че мосю Льо Норман дьо Турнем е приел теб и Абел в дома си и полага големи грижи за вас. А сега ми заявяваш, че племенникът му – млад мъж, много по-високо от теб в обществената йерархия, – не бил подходяща партия за теб? Как смееш да ми причиняваш това? И на майка си?
Жан вдигна глава. Баща ѝ стоеше пред нея леко приведен. Кожата на бузите му беше напукана. Тясната жилетка подчертаваше пълния корем. Изведнъж тя осъзна, че баща ѝ е безкрайно уморен, изтощен до смърт. Годините в изгнание бяха белязали и лицето, и духа му. През всичките тези години тя беше копняла да го види отново, а сега не успяваше да възстанови силната им стара връзка. Той се движеше и говореше с маниерите на дребен буржоа. Не можеше да си го представи в салон като този на мадам Дьо Тенсен. Обичаше го, но съзнаваше, че живее в свят, различен от неговия. Стана ѝ ясно, че с бягството си баща ѝ е изгубил много повече от доброто си име.
– Като твой баща ти казвам да приемеш предложението - нареди той с цялата строгост, на която беше способен. – Разбра ли ме?
