За Абел посещенията при баща им не бяха нищо повече от изпълнение на синовен дълг, Жан обаче копнееше да изпитва други чувства. Освен това ѝ беше неприятно, че хората говорят зад гърба им за необичайните им семейни отношения. Четеше в очите им какво мислят за нея и страдаше.
– Мадмоазел и мосю Поасон. – Гласът на мосю Лавиер я изтръгна от нерадостните мисли. – Великолепно представление, нали? – Младежът направи поклон към придружителя си. – Ще позволите ли да ви представя граф Дьо Брион? Ротмистър и капитан на кралските конюшни във "Версай". Мадмоазел Поасон и брат ѝ мосю Поасон.
Графът се наведе над ръката на Жан.
– За мен е чест. Мосю Лавиер наистина не е преувеличил, като ми разказваше за вас.
Неприкритото възхищение в очите му извика усмивка на устните ѝ.
Пари Дюверни наблюдаваше сцената с монокъла си.
– Станала е възхитителна млада дама.
Другите двама мъже се наведоха към първия балкон, където около питомката им се бе образувал кръг от млади мъже, надяващи се да поговорят с нея. Пари дьо Монмартел кимна замислено. Жан наистина беше прелестна. Скоро щеше да навърши деветнайсет години. Той се поздрави за добрия си усет – още отрано откри потенциала на момичето и посъветва генералния откупчик на данъците да ѝ даде добро образование. Направи го не само защото търсеше полза за себе си, а и защото се чувстваше задължен към Франсоа Поасон – бащата на момичето бе работил за него като доставчик на храни и братята също носеха вина за принудителното му бягство в Германия.
Пари дьо Монмартел вярваше в силата на връзките и мрежите от познати. Той и братята му бяха изградили своята финансова империя, като оказваха услуги на подходящи хора в подходящ момент и по този начин ги превръщаха в длъжници. Някои го окачествяваха като чист шантаж, но той гледаше на своите доверени лица по-скоро като на широко разклонено семейство, чиито членове си помагат взаимно.
Възхитен, той проследи как Жан умело размаха ветрилото си и каза нещо, което предизвика буря от смях сред обожателите ѝ.
Вече беше убеден, че един ден момичето ще им е много полезно. Нищо не би могло да ги доближи до заветната цел повече от една красива жена – през годините Пари дьо Монмартел беше овладял този урок до съвършенство. Необходимо беше обаче тази жена да е интелигентна и да знае как да използва оръжията си. А Жан явно притежаваше нужните качества. За разлика от майка си тя бе надарена не само с красота, а и с талант, и с дух.
– Да, момичето се развива много по-добре, отколкото се надявахме – кимна придворният банкер.
Льо Норман дьо Турнем прие думите им с гордостта на собственик.
– Тя е мечтата на всеки граф или херцог – заключи тихо той, сякаш бе прочел мислите на Пари дьо Монмартел.
Братя Пари със задоволство установиха, че не единствено те в залата наблюдават Жан. В една от ложите, запазени за придворните, седеше старият херцог Д'Амбоаз с оперен бинокъл в ръка. Пари дьо Монмартел го поздрави почтително. Старецът, известен с ненаситния си апетит към млади момичета, често прибягваше до финансовите им услуги. И сега ги поздрави с учтиво кимване.
Льо Норман дьо Турнем е прав, каза си придворният банкер. Ако момичето си вземе подходящ любовник, ще разпрострем влиянието си върху Двора. Обърна се към братята си:
– Смятам, че е време да се погрижим за... как да се изразя... подходяща изходна позиция за момичето.
Генералният откупчик на данъците го погледна с многозначителна усмивка.
– Знаете ли, господа, аз вече размишлявах по този въпрос.
През прозорците нахлуваха ярки слънчеви лъчи и обливаха помещението с топла, приятна светлина, сякаш ѝ се подиграваха.
Жан се взираше упорито в дългите завеси, по които невинно танцуваха бели точици, и се стараеше да прогони сълзите от очите си.
– Никога! – извика възмутено тя, скочи от стола и избяга от салона. Затръшна вратата зад гърба си и Луиз Поасон и Льо Норман дьо Турнем се стреснаха от шума.
Луиз Поасон се изправи бързо.
– Прощавай, тя не знае какво говори – После се втурна да догони дъщеря си, питайки се къде е грешила през всичките тези години във възпитанието ѝ, за да се стигне до днешната неловка сцена.
Намери Жан в стаята ѝ.
– Как смееш да се държиш по този начин? – възмутено попита Луиз Поасон.
Жан се обърна като ужилена. По бузите ѝ се стичаха сълзи.
– Няма да се омъжа за него – процеди през зъби тя.
– Ще го направиш, разбира се. Би трябвало да си безкрайно щастлива и благодарна, че получи такова добро предложение.
– Той е непохватен и необразован! – извика вбесено Жан.
– Ти ще станеш негова жена!
– Никога!
Жан избухна в плач.
– Жан!
Момичето подскочи уплашено от острия тон на майка си.
– Остави ме аз да поговоря с нея – обади се откъм вратата мосю Льо Норман дьо Турнем, влязъл безшумно в стаята. – Остави ни сами – помоли той и успокоително помилва ръката на Луиз.
После я отведе до вратата и тихо затвори след нея. Обърна се към Жан, която трескаво се опитваше да избърше сълзите си.
– Чуй ме, скъпа. Ти си ми като дъщеря...
– Злите езици твърдят, че наистина съм – прекъсна го студено тя.
