През октомври бе починал австрийският император Карл VI. Старият Хабсбург не остави син и си отиде с илюзията, че договорите за Прагматичната санкция[6] и свързаните с тях отстъпки към князете и кралските домове в съседните страни ще са достатъчни да узаконят дъщеря му Мария Терезия като наследница на трона. Ала след кончината му мерките и договорите загубиха силата си. Европейските сили се изкушиха от възможността да си присвоят различни части от отслабената Австрийска империя. Не само курфюрстите[7] на Бавария и Саксония, а и кралете на Сардиния и Испания предявиха претенции към наследството на австрийския император.
С оглед на старата вражда с Австрия и роднинството с испанския кралски дом Франция наблюдаваше случващото се със смесени чувства. Никой обаче не очакваше тъкмо малката Прусия първа да пристъпи към дела и да постави Европа пред свършен факт.
Пари дьо Монмартел се обърна към граф Дьо Сакс – широкоплещест мъж с яркосини очи. Роден в Саксония, незаконен син на Август Силния, той беше известен като отличен военен стратег, поставил се в услуга на френската армия, както и като любител на красивите жени.
– А вие как преценявате положението, графе? Франция ще бъде въвлечена в споровете за австрийското наследство, нали?
Морис дьо Сакс кимна.
– Да, мисля, че трябва да очакваме именно това. Само въпрос на време е Англия да сключи съюз с Австрия и тогава Франция вече няма да стои настрана. Ще се наложи да подкрепим Прусия и немските курфюрсти – отговори той с обичайната си откровеност.
– Е, докато вие сте в армията, няма от какво да се тревожим – подхвърли Пари Дюверни. Двамата братя от години поддържаха тесни връзки с граф Дьо Сакс, човек твърде важен за сделките им. Войната щеше да е от полза и за тримата.
Само за няколко часа новината за нахлуването на Прусия в Австрия се разпространи из целия град. Даже вечерта в операта не се говореше за нищо друго.
– Пруският крал е избрал най-благоприятния момент – изкоментира Льо Норман дьо Турнем, когато станаха от местата си след представлението.
Двамата с Луиз Поасон гостуваха в ложата на братята Пари. На сцената Желиот тъкмо бе свалил от лицето си бялата маска на Дардан и се кланяше под бурните овации на публиката.
– Моментът наистина е благоприятен – подкрепи го Пари дьо Монмартел. – финансите на Австрия са в плачевно състояние, армията е разбита. – Обърна се към Луиз и я дари с мека усмивка. – Как сте днес, скъпа моя? Изглеждате красива както винаги.
Мадам Поасон се усмихна зарадвано, макар да знаеше, че придворният банкер лъже. От известно време се чувстваше неразположена и ѝ личеше колко е слаба и немощна. Тя се наведе и потърси с поглед Жан и Абел, заели места на първи балкон. Двамата продължаваха да ръкопляскат въодушевено.
Жан, облечена в прекрасна рокля с цвят на шампанско, се обърна към брат си със святкащи очи.
– Желиот е велик!
Абел кимна.
– Има божествен глас.
Двамата поздравиха няколко познати. В близката ложа мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен разговаряха приглушено.
Жан поздрави учтиво, но сдържано. Не бе забравила обидните думи, които двете изрекоха по неин адрес, макар оттогава да бяха минали четири години. Те останаха в паметта ѝ като мъничък бодил, който не се вижда, но през цялото време се усеща. Върху произхода ѝ тежеше петно и тя не бе в състояние да го изчисти.
Междувременно баща ѝ се бе завърнал във Франция, ала положението не се подобряваше. Той живееше отделно от семейството си, а Луиз и двете деца продължаваха да обитават двореца на Шарл льо Норман дьо Турнем.
Странно беше да го види отново след толкова много години. Откак се помнеше, тя усещаше липсата му и копнееше той да се върне при тях и пак да заживеят както преди. Ала когато застана пред децата си, той се оказа чужд човек. Беше отсъствал почти десет години и Жан не можа да го познае. С времето образът му се беше размил в съзнанието ѝ.
Тя не знаеше какво да му каже. Усмихна се плахо и го целуна по бузата. Той я заключи в силните си ръце и я притисна до гърдите си.
– Колко хубава си станала, моя малка Ренет!
"Ренет, моя малка кралице" – така я наричаше в детските ѝ години, а тя бе забравила.
Очите му се напълниха със сълзи и Жан се почувства зле, защото искаше и тя да изпитва радост от новата им среща. Вместо това обаче умът ѝ отчиташе всички разлики между баща ѝ и мосю Льо Норман дьо Турнем, Франсоа Поасон носеше жакет от просто кафяво платно, косите му не бяха напудрени, а по едрите му червени ръце се виждаха резки и мазоли.
– След още няколко срещи ще бъде отново както някога – опита се да я утеши майка ѝ, докато тримата се прибираха вкъщи с каретата. Очевидно бе разбрала какво става в сърцето на момичето.
Жан кимна безмълвно. Двамата с Абел посещаваха баща си редовно и се стараеха да изградят връзка с него. Разказваха му за уроците си, за книгите, които четяха, за театъра и операта, но той явно не се интересуваше от тези неща.
– Много се радвам, че се учите добре. – Само това казваше. Отчуждението си оставаше.
