Жан я погледна стреснато. Нещо в нея ѝ подсказваше колко права е херцогинята. Тя бе престанала да разговаря с Луи. Политиката и Дворът ѝ бяха безразлични. Откакто Александрин си отиде, нищо нямаше значение за нея. Ако продължи да живее както досега, ще извърши предателство спрямо детето си.
Обзеха я угризения на съвестта. Луи беше до нея в най-черните ѝ дни, а тя, вместо да му се отблагодари, престана да го подкрепя. От гърдите ѝ се отрони тежка въздишка.
– Моля ви, преодолейте мъката си. Кралят има нужда от вас – настоя тихо херцогинята.
Жан кимна. И внезапно се почувства утешена.
След разходката помоли мадам Дю Осе да ѝ извади друга рокля.
– Не черна, светлосиня – добави тя, колкото и да ѝ беше тежко на сърцето. Застана пред огледалото и се вгледа в изпитото си лице. Не приличаше на себе си. – Моля, донесете ми и руж.
След час Жан вървеше към кабинета на краля. В момента той провеждаше заседание с министрите. Присъстваха граф Д'Аржансон, маркиз Дьо Пюизиол, граф Дьо Сен Флорентин, мосю Машо д'Арнувил и херцог Дьо Ришельо.
Луи я посрещна зарадван.
– Прекрасно е, че ни оказвате чест с присъствието си, мадам.
Жан направи реверанс. Един гвардеец ѝ донесе стол.
– Пристигна лоша вест – съобщи мрачно кралят. – В долината на Охайо отново се е стигнало до сблъсъци с англичаните.
Сраженията по границата между френската и британската територия продължаваха цяла година и вече всички съзнаваха, че конфликтът няма да се реши по мирен път.
– Вероятно имате намерение да построите нови кораби? – попита Жан и погледна към Машо д'Арнувил. Той вече не беше главен финансов контрольор – само преди дни бе назначен за министър на военния флот.
– Да, вече съм ги поръчал.
– Може би не бива да приемаме положението в Канада толкова сериозно, Ваше Величество. Онези места са далеч от цивилизацията – подхвърли граф Д'Аржансон и министрите отново подхванаха разговор за възможните последствия от конфликта.
Чувството, че Луи има нужда от нея, вдъхна нови сили на Жан. Със смъртта на Александрин умря и надеждата ѝ един ден да предаде всичко, което е постигнала през живота си, на собствената си плът и кръв. Вече не очакваше Абел да се ожени. Тя беше като дърво, което не ражда плодове. Заедно с нея щеше да си отиде и родът ѝ.
Луи бе останал единственият център на живота ѝ. Оттук нататък щеше да живее само за него.
Жан отдавна бе оставила зад гърба си ролята на метресата, заета единствено с грижи за развлеченията на краля. С годините тя се беше превърнала в доверено лице и съветница на Луи. Сега започна да се занимава още по-активно с политиката и управлението на Франция. Изучаваше задълбочено политическите процеси, приемаше посланици, министри и пратеници, за да я информират за всички важни събития, стараеше се да съветва и подкрепя решенията на Луи със солидни аргументи.
Вътрешнополитическите конфликти все така застрашаваха мира и реда в страната. По заповед на краля през септември Парламентът се върна в Париж. Както бе обещал, той веднага изиска и от магистратите, и от клира да пазят абсолютно мълчание по въпроса с изповедните билети. Ала монсиньор Бомон, архиепископът на Париж, остана твърд в решението си да не се подчинява на кралския авторитет.
Търпението на Луи се изчерпваше. Един ден той дойде в покоите на Жан и ѝ разказа за доклада на Д'Аржансон, посветен на най-новите безредици в Париж.
– По нареждане на монсиньор Бомон още един свещеник е отказал да даде последно опрощение на умиращ.
Жан тъкмо дочиташе писмо на граф Дьо Сенвил от Рим. Побърза да го остави настрана и възкликна
– Каква подлост! Даже архиепископът на Париж няма право да се противопоставя на заповедите ви.
– Търпението ми свърши – Луи опря дясната си ръка на хълбока – типична поза, когато беше недоволен от нещо, и се намръщи още повече.
"Архиепископът ще изпита на гърба си цялата сила на кралския гняв", помисли си доволно Жан.
И се оказа права. Граф Д'Аржансон връчи на архиепископ Бомон заповед за заточение. По заповед на краля висшият духовник трябваше да се оттегли до второ нареждане в провинциалното си имение.
Парламентът ликуваше. За съжаление безредиците в страната продължиха, защото магистратите се опитаха да използват заточаването на архиепископа в своя изгода. Според Жан положението започваше да става опасно. В момента Парламентът беше много по-вреден за краля, отколкото своенравният парижки архиепископ. Бунтовния дух в Париж, липсата на респект у народа – всичко това Жан бе изстрадала на собствен гръб и виждаше ясно опасността от един опърничав парламент. По този въпрос се оказа на едно мнение с кралското семейство и придворните духовници. Всички заедно убеждаваха краля да вземе строги мерки срещу самозабравилите се парламентаристи.
Луи реши да приключи веднъж завинаги спора за изповедните билети чрез намесата на висша религиозна инстанция и Жан се съгласи с него, че най-висшият съдник е папа Бенедикт XIV.
– Епископите ще използват всички средства, за да насъскат папата срещу нас, и ще представят положението едностранчиво – предрече мрачно Луи.
