– Няма нищо, малката ми – пошепна лекарят и отново я зави. Даде знак на игуменката да се оттеглят настрана и заговори със сериозно изражение: – Веднага уведомете родителите на детето. Болестта е крайно опасна.
Игуменката изохка ужасено.
– Това означава ли...
Лекарят кимна мрачно.
– Съжалявам. Молете се за нея. Понякога Господ прави чудо...
Луи бе поканил в "Белвю" кардинал Дьо Ларошфуко, монсиньор Бойе, Машо д'Арнувил и граф Д'Аржансон, за да обсъдят продължаващия спор между Парламента и клира и да стигнат до някакво решение. Четиримата влиятелни мъже бяха насядали около масата, Жан седеше на нисък стол до креслото на краля. Често участваше в такива съвещания, но обикновено не се включваше в разговора и се изказваше само когато Луи се обръщаше пряко към нея. Всички знаеха колко важно е за краля нейното мнение. Поради нарастващото ѝ влияние някои придворни тайно я наричаха новия министър-председател. Тя се радваше да чува, че притежава такава власт и оставяше хората да вярват във всемогъществото ѝ, за да държи неприятелите си в страх. Вече знаеше как да действа с интригантите в Двора.
Истината беше друга: Луи в никакъв случай не беше манипулираният крал, за какъвто го представяха. Той се интересуваше от мнението ѝ, обменяше мисли с нея, защото ѝ вярваше безусловно и знаеше, че тя винаги е искрена, но никога не ѝ позволяваше да се намесва в управлението на страната.
– Господа, преди няколко дни разговарях с председателя на Парламента мосю Мопьо и реших, че Парламентът много скоро трябва да се върне в Париж.
Кардинал Дьо Ларошфуко наклони глава.
– Ваше Величество, проявявам разбиране към необходимостта от завръщането на Парламента в столицата, защото магистратите са длъжни да пазят реда в страната, но се надявам най-сетне да са разбрали, че е време да престанат да арестуват свещеници.
Машо д'Арнувил се усмихна пренебрежително.
– Простете, кардинале, но ако свещениците не отказваха да дават последно опрощение на умиращите без изповедни билети, никой не би си помислил да ги арестува. Нека бъдем честни – вие насъсквате хората срещу Парламента и янсенистите само за да демонстрирате могъществото си и вече никой да не посмее да посегне на привилегиите ви.
"Главният финансов контрольор е много смел човек, щом така открито изказва мнението си пред краля", помисли си Жан, която споделяше възгледите му. Лицето на монсиньор Бойе моментално се разкриви от гняв.
– Намеквате за данъка, нали? Как си позволявате! Искате да разрушите дадения от Бога ред на земята!
– Млъкнете, господа! Забранявам да се говори с този тон в мое присъствие – намеси се енергично Луи.
Мъжете веднага сведоха глави.
– Всичко е казано. Забранявам и на Парламента, и на клира да говорят повече по въпроса.
На вратата се появи камериер с писмо в ръка.
– Простете, Ваше Величество, писмото пристигна току-що – обясни той и се поклони дълбоко. – За мадам маркизата е. Пратеникът каза, че е много спешно.
Жан скочи и грабна писмото от ръката на камериера. От манастира. Обзе я уплаха. Защо ѝ пишеха? Счупи печата и разгъна белия лист. Прочете няколкото реда, написани от майката игуменка, и очите ѝ се разшириха. Нещо у нея отказваше да разбере съдържанието на писмото. Изведнъж ѝ се зави свят и тя се свлече на пода.
Луи скочи стреснат.
– Веднага донесете вода! И ароматни соли, бързо! – извика той, подхвана Жан и я настани на близкия тапициран стол. После вдигна писмото, изплъзнало се от безсилните ѝ пръсти.
Нито солите, нито водата успяха да върнат Жан в съзнание. Луи извика лекарите.
Отнесоха я в покоите ѝ и ѝ пуснаха кръв. Най-сетне тя се свести от припадъка си, ала веднага си спомни какво се бе случило и изпищя от болка. Замята се трескаво, вдигна висока температура. Скоро контурите на действителността се размиха. Зарея се между световете, търсейки смъртта. Нервна треска, предизвикана от шока, казаха кралските лекари. Доктор Кесне знаеше колко дълбоко я е засегнала загубата на единственото ѝ дете.
Състоянието ѝ се влоши.
В продължение на два дълги дни кралят трепереше от страх, че Жан ще последва дъщеря си, и не се отделяше от леглото ѝ. Най-сетне температурата спадна.
