Когато се върна в съзнание, светът ѝ изглеждаше чужд. Усещаше само болка, празнота и безнадеждност. Вече си нямаше нищо, нищичко! Бог я бе наказал. Лишил я беше от единственото ѝ дете. Отнел ѝ бе дъщерята, малкото ѝ ангелче! Тя беше на 32 години – и сам-сама на света. Непрекъснато мислеше за Александрин, представяше си я като бебе, когато акушерката я сложи за първи път в ръцете ѝ и тя разбра, че това е най-щастливият миг в живота ѝ. После, когато малката се учеше да ходи и да говори, викаше майка си и с весел смях се хвърляше в прегръдките ѝ... А само преди няколко дни седеше в скута ѝ и си играеше с косите ѝ. "Маман, ти винаги ухаеш хубаво."
Жан обезумя от мъка. Непрекъснато плачеше. По бузите ѝ тихо, безшумно се стичаха сълзи. Смъртта на Александрин отвори всички стари рани. Всеки ден си припомняше смъртта на момченцето си и спонтанните аборти – дечицата, които не ѝ бе съдено да роди.
Луи усещаше какво става с нея и я утешаваше, доколкото можеше. Седеше до нея, държеше я в прегръдките си и мълчеше. Жан му беше благодарна, че не се опита да я утешава с думи, защото думите не бяха в състояние да намалят страданието ѝ. Луи инстинктивно усещаше, че тя няма друг изход, освен да понесе този страшен удар на съдбата. Неговото присъствие, близостта му се оказаха от съществено значение Жан да остане жива в тези страшни дни.
Тя получи много съболезнователни писма. Дори кралицата ѝ изпрати съчувствени думи:
Жан остана трогната от писмото и побърза да благодари на кралицата. Мария Лешчинска ѝ съчувстваше искрено, защото самата тя бе погребала четири от десетте си деца. Принцеса Анриет бе починала само преди две години.
Жан дълго мисли какво я свързва с кралицата на Франция. Двете бяха твърде различни и външно, и по характер, но бяха преживели много горчивини и разочарования. Вероятно затова още от самото начало се отнасяха една към друга с уважение и не се опитваха да си вредят.
Погребаха Александрин в семейната гробница, където вече лежеше Луиз Поасон, майката на Жан и Абел. Жан помоли скулптора Пигал да отлее за гроба ангел и сложи върху лицето му портретче на дъщеря си, което особено обичаше. Като видя за първи път ангела, тя избухна в сълзи.
Време беше да преодолее тъгата си. Вече знаеше как да крие болката си, но дълбоко в сърцето ѝ остана да зее черна дупка. Раната не искаше да се затвори. "Никога няма да бъда отново, каквато бях, преди да загубя Александрин", повтаряше си тя.
Съдбата очевидно бе решила да я подложи на още едно изпитание. Само след десет дни пристигна вест, че е починал баща ѝ Франсоа Поасон. Абел прие смъртта му много тежко. Лекарите отдавна бяха казали, че баща им е зле със сърцето и трябва да се пази. Несъмнено мъката от загубата на любимата му внучка го беше сломила и той не бе успял да преодолее болката си. Жан тъгуваше за баща си и силите отново я напуснаха.
Колкото и да се преструваше на силна и нагла, дълбоко в сърцето си херцогиня Дьо Бранка беше сърдечна и добра. Наблюдаваше с нарастваща загриженост състоянието на маркизата и в същото време ѝ се възхищаваше. В обществото Жан се държеше със завидно самообладание – усмихваше се, шегуваше се, разговаряше любезно, сякаш нищо не се е случило. Ала щом останеше сама, веднага слизаше от сцената и се отдаваше на отчаянието и депресията. Херцогинята се боеше приятелката ѝ да не стане жертва на душевното си състояние. След смъртта на детето си Жан носеше тъмни дрехи и дантели и вече не използваше руж и червило. Понякога приличаше на призрак. Не само кралят, а и брат ѝ, и другите ѝ близки се тревожеха за нея.
Накрая херцогинята не издържа. Налагаше се да сложи край на това положение!
– Отиваме на разходка – заповяда един ден тя.
Бе дошла да види Жан и от известно време наблюдаваше как маркизата седи неподвижно, втренчила поглед в ръба на роклята си. Херцогинята стана и енергично позвъни за камериерката. Жан вдигна глава и се помъчи да се усмихне:
– Простете ми, но аз ще си остана тук.
– Не искам да чувам възражения!
Жан видя строгата линия около устата ѝ и въздъхна. Не намери сили да възрази отново и се надигна.
Свежият въздух веднага оказа своето въздействие. Кучетата тичаха около нея и лаеха възбудено. Цезар изчезна в живия плет, но скоро се върна с пръчка и ѝ я поднесе тържествено. Жан го помилва и кучето доволно размаха опашка.
– Останаха ми единствено Цезар и Феличе – промълви горчиво тя.
Херцогинята застана пред нея със святкащи от гняв очи. Хвана я за раменете и я раздруса.
– Много добре знаете, че това не е вярно! Кралят ви обича. Направо е полудял от тревога за здравето ви. В името на Негово Величество и в името на Франция ви казвам, че това трябва да престане!
