– Нито той, нито аз. Честно казано обаче, не мога да си представя как кралят ще се обрече на целомъдрие. Все пак той притежава огнения темперамент на Бурбоните.
Херцогинята кимна и двете продължиха към следващата маса.
– Не казвате нищо за вашия темперамент...
– За моя... – Жан вдигна една чаена чаша, изработена много по-фино от останалите експонати, и кимна одобрително. За съжаление порцеланът, изработен във Франция, все още не изглеждаше така крехък и прозрачен като майсенския. Май трябваше отново да говори с директора.
– Да не би да намеквате за слуховете, че съм фригидна? – попита с леко смущение тя. – И до мен стигнаха приказки за моята студенина и безчувственост. Затова съм била прогонила краля от леглото си...
Херцогинята съсредоточено изучаваше златния ръб на една чиния.
– О не, разбира се, маркизо.
Жан се засмя с разбиране. Изражението на приятелката ѝ ясно издаваше, че тъкмо този въпрос я интересува.
– Страдам и усещам болезнено липсата му – призна честно тя. Не беше нужно да си спестява горчивата истина. – Но за жените е по-лесно да живеят без страст, отколкото за мъжете, нали?
– Не съм толкова сигурна – отвърна замислено херцогинята. – Аз, например, трудно бих се отказала от плътските удоволствия. Но познавам и доста дами, които с радост биха прогонили съпрузите си от своите спални – допълни иронично тя.
Жан разгледа една тумбеста кана за чай и отново кимна одобрително. Херцогинята имаше пълно право. И нейният брак с Шарл беше ужасен. Нощите я изпълваха с отвращение. С Луи още от самото начало беше различно. Той беше нежен и мил и в същото време толкова мъжествен и страстен, че тя напълно естествено му отговори със същото. Обзе я дълбока тъга. Защо не можеше да преживее поне още една страстна нощ с него...
– Този сервиз е възхитителен – отбеляза херцогинята и ѝ показа каничка за мляко със същата форма като голямата кана.
– Чудесен е – съгласи се Жан, – освен това много харесвам зеленото. – Хвърли бърз поглед към големия стенен часовник и се обърна отново към приятелката си: – Бихте ли ме извинили за малко? Искам да разменя няколко думи с директора, а после ще се приберем във "Версай".
Секретарят, който чакаше пред изложбената зала, я отведе в кабинета на директора. Жан му описа какви промени очаква да се направят. Искаше по-светли цветове и по-тънки стени на чашите и купичките.
Директорът, дребен, набит мъж с голям нос, обеща да направи всичко по силите си. Радваше се, че има такава могъща покровителка, и правеше всичко, за да ѝ угоди. За пръв път от доста години насам манифактурата работеше с пълен капацитет. Жан идваше редовно във Венсен, независимо от дългия и труден път.
На връщане, докато херцогиня Дьо Бранка дремеше до нея, тя отново се замисли как да убеди краля да премести порцелановата фабрика по-близо до "Версай".
В манастира Дьо л'Асомсион майката игуменка не успя да довърши обедната си молитва. Прибрала полите на одеждата си, тя тичаше след младата монахиня към спалнята на момичетата.
– Откога е зле, сестро Агнес?
– От сутринта, майко. След месата внезапно получи гърчове.
– Възможно ли е да е яла нещо развалено?
– Не, със сигурност не, майко. Момичетата вечеряха едно и също.
Игуменката въздъхна угрижено. Какво ще правят, ако момичето се окаже сериозно болно?
Агнес отвори тежката дъбова врата и влезе в спалнята на момичетата. Просторното помещение беше построено и обзаведено за манастирски възпитаници от благороден произход. Две камини осигуряваха приятна топлина и през зимата. Стените бяха покрити със светло платно, от същата материя бяха и параваните, които разделяха леглата. В другия край на помещението се издигаше олтар със златен кръст, украсен със свежи цветя, където момичетата казваха утринната си молитва.
Александрин спеше в последното легло отляво.
Момиченцето очевидно се чувстваше зле. Видът му уплаши игуменката. Сестра Ан-Мари, която бдеше до леглото, бе сложила върху челото на малката влажна кърпа, но бузките на детето пламтяха. Александрин стенеше от болки и се мяташе неспокойно.
– Коремът ме боли... умирам... – проплака жално тя.
– Веднага отнесете момичето в стаята за болни и повикайте доктор Никола – заповяда игуменката, наведе се и помилва горещата бузка на момичето.
Сестра Агнес хукна към изхода.
Лекарят пристигна само след половин час. Температурата на Александрин непрестанно се покачваше.
– Слава богу, че дойдохте, мосю Никола – посрещна го разтревожената игуменка. – Направихме всичко, за да свалим температурата, но...
Лекарят прегледа страдащото дете. Сложи ръка върху горещото чело, после надникна в очите на малката и опипа жлезите на шията ѝ.
– Откога е в това състояние?
– От сутринта. След утринната меса получила гърчове.
Лекарят вдигна загрижено рунтавите си вежди. Отметна завивката и внимателно опипа коремчето на момичето. И то като жлезите на шията беше подуто и твърдо. Александрин простена от болка.
