– Какво означава това? Веднага ме пуснете! – извика гневно тя.
– Съжалявам, мадам, но ни наредиха да не ви пускаме вътре.
– Какво?
Жан чу гласове в кралската спалня и понечи да мине между двамата стражи, но единият я задържа.
– Пуснете ме, трябва да отида при него! – изплака отчаяно тя. – Пуснете ме, умолявам ви!
Вратата се отвори. Появиха се дофинът и отец Демаре. Жан стреснато се отдръпна назад. Луи Станислас се намръщи. Изповедникът на краля я удостои с хладен поглед.
– Няма какво да търсите повече тук, мадам. Ще сторите добре, ако напуснете "Версай".
– Но аз... – Жан се обърна към дофина: – Ваше Височество, моля ви... баща ви...
Младият мъж високомерно вирна брадичка.
– Кралят се разкая за греховете си и не желае да ви вижда повече.
Ужасена, Жан изохка.
Без да я погледне, дофинът се обърна към гвардейците:
– Придружете мадам до покоите ѝ!
Преддверието изведнъж утихна. Всички погледи се устремиха към Жан. Граф Д'Аржансон не можа да се удържи и се ухили злобно.
Вече нищо нямаше значение за нея. Без да се противи, тя тръгна към изхода между двамата стражи. По бузите ѝ неспирно се стичаха сълзи.
Машо д'Арнувил се изкуши да последва маркизата. Изпитваше дълбоко съжаление към нея. Очевидното задоволство по лицата на присъстващите му причини гадене. Същите тези хора до вчера чакаха на опашка пред покоите ѝ.
Тъкмо когато се обърна към изхода, някой го хвана за рамото. Граф Д'Аржансон се наведе към ухото му и зашепна настойчиво:
– Чуйте един добър съвет, мосю Д'Арнувил. Не залагайте на бита карта. Звездата на маркизата залезе безвъзвратно.
Машо д'Арнувил се поколеба.
– Дофинът ще се радва да узнае, че може да разчита на вашата лоялност – допълни графът.
Машо д'Арнувил кимна. Презираше се, но остана.
"Кралят не желае да ви вижда повече." Думите отново и отново отекваха болезнено в главата ѝ. Скрила глава във възглавниците, Жан се опитваше да ги заглуши, ала безуспешно. Най-страшното беше, че никой не знаеше в какво състояние е Луи. Тя все още не бе разбрала опасна ли е раната, отровено ли е било оръжието. Помоли се пламенно и обеща да прави всичко, което Бог поиска от нея, само Луи да остане жив. Мисълта да го загуби я подлудяваше. Болката ѝ беше неописуема. Тя го обичаше, нуждаеше се от него. Не си представяше как ще живее без него. Моля те, Всемогъщи, умолявам те, запази живота му...
Мадам Дю Осе съобщи, че са дошли херцогиня Дьо Бранка и херцогиня Дьо Мирпоа. Жан ги прие. Макар и стреснати от ужасната новина, те се опитаха да я успокоят, но не постигнаха много.
– Не ме пуснаха при него! Никой не пожела да ми каже как е!
О, божичко, само да оживее! – плачеше Жан и мачкаше мократа кърпичка между пръстите си.
Минаха часове. Най-сетне се появи доктор Кесне. Идваше от спалнята на краля. Жан скочи от стола и се втурна към него.
– Моля ви, докторе, кажете ми как е той!
– Не се тревожете, маркизо. Негово Величество е много слаб, но ще оцелее. Вече сме сигурни, че ножът не е бил отровен.
Жан изхълца от облекчение. Едва си поемаше дъх. Кесне очевидно се разтревожи от състоянието ѝ.
– Наистина нямате основания за тревога, маркизо. Атентаторът не е успял да рани сериозно Негово Величество, уверявам ви.
Жан кимна и отново заплака. Господ бе чул молитвите ѝ. Как да му се отблагодари?
По-късно, когато всички си отидоха, тя застана до прозореца и се загледа с невиждащи очи в мрака. Съдбата ѝ беше неизвестна. Луи се бе изповядал, бе приел последното миросване, бе помолил семейството си за прошка. Дали щеше да се върне отново при нея?
В кралската спалня не можеше да се диша. Навън цареше страшен студ и слугите не смееха да отворят прозорците. Докторите бяха заявили, че монархът е много слаб и ако настине, няма да могат да го спасят. Хората влизаха на пръсти и разговаряха само шепнешком. Всички бяха загрижени за краля, но не толкова заради раната, която по мнението на лекарите заздравяваше бързо и нямаше да създава проблеми. Тревожеха се много повече за душевното състояние на Луи. Той лежеше напълно безучастен и изражението му подсказваше, че се е пренесъл в някакъв свой свят.
– Би трябвало да погледнете на тази страшна случка откъм добрата ѝ страна, Ваше Величество – опита се да го ободри кардинал Дьо Ларошфуко. – Най-сетне се върнахте при Бога.
Луи не го слушаше. Едва сега бе осъзнал пълния ужас на случилото се. Човек от неговия народ се беше опитал да го убие!
Защо? Единствено тази мисъл се въртеше в главата му. Спомни си големия съд, известен като
