Мъжът, опитал се да го убие, се казваше Робер-Франсоа Дамиен. Продължаваха да го разпитват, но според херцог Д'Айен атентаторът говорел небивалици.
Сам ли е планирал покушението, или някой му е помагал? Може би Парламентът, чиито права кралят оряза? Или англичаните? За момент Луи заподозря даже монсиньор Дьо Бомон, архиепископа на Париж, когото бе пратил в изгнание, фанатично набожният духовник имаше много привърженици сред населението на Париж. "Не, невъзможно – каза си решително кралят. – Архиепископът е духовно лице и не би се натоварил с такава вина."
В този момент в спалнята влезе херцог Д'Айен и кралят веднага го повика при себе си.
– Как мислите, мосю, защо онзи човек се е опитал да убие своя крал?
Луи говореше съвсем тихо и херцогът се наведе към главата му, за да чува по-добре.
– Според мен, Ваше Величество, той е фанатик. Луд. Духът му е непоправимо увреден.
– Искате да кажете, че той ме мрази, както в момента ме мрази и народът ми?
Херцог Д'Айен решително поклати глава.
– О, не, Ваше Величество, народът ви обича!
Кралят кимна уморено и херцогът се оттегли. След кратко мълчание, през което се взираше в златните украси на отсрещната стена, Луи повика министъра на Париж граф Д'Аржансон.
– Сир? – Д'Аржансон се поклони дълбоко.
– Как мислите, мосю Д'Аржансон, каква е причината за това мерзко дело?
Графът го погледна нерешително. Луи му кимна.
– Настоявам да чуя истината.
– Вижте, сир... хората ви обичат и почитат... но, простете ми, те мразят маркиза Дьо Помпадур... Тя е забила клин между краля и неговия народ...
– Според вас народът желае да я прогоня от Двора, така ли? – попита уморено Луи.
– Боя се, че да, Ваше Величество.
Отец Демаре, който бдеше от другата страна на леглото, се наведе към краля с подканваща усмивка.
– Разберете, сир, и народът ви като Църквата желае да се завърнете в лоното на семейството си.
Луи кимна безмълвно.
Слава богу, след атентата получи опрощение на греховете и взе свето причастие. От раменете му се смъкна огромен товар. Ала духовниците в Двора продължаваха да настояват да изгони маркизата.
Луи затвори очи и се помоли на Бога. Предстоеше му да вземе важно решение.
Минаваха часове, минаваха дни... Жан нито ядеше, нито пиеше. Нощем лежеше будна в леглото си и се взираше в мрака. Надеждата ѝ да види отново Луи или поне да получи вест от него се топеше с всеки изминал ден.
Доктор Кесне идваше всеки ден и я осведомяваше за оздравяването на краля. "Раната на Негово Величество заздравява добре", разказваше той, но кралят не искал да става от леглото. Бил обзет от меланхолия. Жан стискаше до болка медальона, подарен ѝ от Луи, и милваше портретчето в него. Само ако можеше да отиде при краля, щеше да му помогне да се отърве от мрачните мисли и от чувството за вина...
Опита се да изпрати Абел в покоите на краля, но придворните го бяха прогонили с обидни думи още от преддверието. Властта ѝ бе изчезнала в миг. Вече нямаше полза от ранга и връзките си, дори от мястото си на придворна дама. Всички с радост очакваха прогонването ѝ.
Докато тя очакваше с тревога вест от краля, салоните ѝ се пълнеха с придворни, дошли уж да ѝ изкажат почитанията си, а в действителност да се порадват на нещастието и страха ѝ. Не ѝ беше трудно да прозре какво мислят за нея. Всеки искаше да разказва, че е присъствал на последните часове във "Версай" на гордата, влиятелна маркиза. Жан остана напълно равнодушна към поведението на придворните. Нека си изливат злобата върху нея, нека се надяват на падението ѝ. Един ден се появи Машо д'Арнувил. В сърцето ѝ пламна нова надежда. Отдавна чакаше министърът да дойде при нея и да ѝ разкаже за Луи. Знаеше, че той един от първите е влязъл в спалнята на краля след раняването. Дано, дано да ѝ носи вест от Луи! Развълнувана, Жан буквално изтича в салона.
– Добър ден, мосю Машо д'Арнувил, много се радвам да ви видя! Моля ви, разкажете ми как е кралят!
– Според обстоятелствата – отвърна кратко министърът, който идваше от среща с дофина и мосю Д'Аржансон.
Жан го погледна смаяно. Очевидно не му беше приятно да е тук. Сякаш прочел мислите ѝ, той вдигна глава и я погледна предизвикателно.
– Както вероятно знаете, маркизо, кралят изповяда греховете си и помоли семейството си за прошка. Тук съм със задачата да ви съобщя, че трябва да напуснете "Версай".
Жан се вцепени.
– Това... той ли го каза?
