Министърът кимна, направи кратък поклон и побърза да напусне салона.
Херцогиня Дьо Бранка, херцогиня Дьо Мирпоа и абат Дьо Берни се явиха в покоите на маркизата веднага щом научиха чудовищната вест. Ясно си личеше колко са развълнувани.
– Той иска да напусна "Версай" – съобщи Жан.
Седеше в кресло пред огъня и се взираше в празното пространство.
Дребната херцогиня Дьо Мирпоа погледна невярващо към камериерките и прислужничките, които вече прибираха дрехи и разни дреболии в големи сандъци. Някои от момичетата плачеха.
– Веднага спрете да събирате багажа! – заповяда енергично тя. – А вие, маркизо, няма да заминете. Във всеки случай не и преди кралят лично да ви е съобщил желанието си!
Херцогиня Дьо Бранка кимна решително.
– Поискайте лично нареждане от краля! По възможност писмено. Без писмо от Негово Величество никой не може да ви принуди да напуснете "Версай".
Жан стана от креслото.
– Наистина ли?
Абат Дьо Берни ѝ кимна окуражително.
– Дамите са прави, мадам.
– Е, добре – отвърна тихо тя.
Без да бърза, Жан седна зад писалището и написа няколко реда до Машо д'Арнувил. Съобщи му, че ще напусне "Версай" само след като получи писмо от Негово Величество. Гийом веднага отнесе писмото на министъра. Макар да беше сигурна, че съдбата ѝ е подпечатана, тя се почувства малко по-спокойна.
Часовете се точеха безкрайни. Жан едва издържаше на напрежението. Ами ако кралят ѝ изпрати заповед за заточение, завършваща с думите "Не желая отговор."?
Шум зад гърба ѝ я стресна до смърт. В стаята бе влязла мадам Дю Осе, главната камериерка.
– Още ли няма вест от Негово Величество?
Мадам Дю Осе поклати глава.
Жан се закашля мъчително и камериерката я изгледа загрижено. Донесе ѝ чаша вода и посочи таблата с ядене, останало недокоснато.
– Моля ви, мадам, хапнете малко.
– Не мога – отговори равнодушно Жан и отново се загледа през прозореца.
След малко влезе Гийом.
– Мадам, мосю Бериер е дошъл да ви изкаже почитанията си.
Жан кимна. Знаеше, че сутринта главният полицейски лейтенант на Париж е бил при краля във връзка с атентата.
– Оценявам високо желанието ви да ме посетите в този труден момент, мосю.
Бериер се поклони със сериозно лице.
– Или ви е заповядано да ми донесете заповедта за заточение?
Полицейският лейтенант поклати глава.
– Не, разбира се, мадам. Позволете да кажа колко умен ход направихте, като поискахте лично писмо от Негово Величество. Кралят е в такова настроение, че никой не би посмял да го помоли за подобно писмо.
Жан кимна благодарно.
– А как е Негово Величество?
– Много е потиснат – отвърна мрачно Бериер.
– Не се учудвам – пошепна съчувствено Жан.
Живо си представяше как най-близките му хора се опитват да се възползват от Страшното събитие, за да наложат интересите си и да повлияят върху краля. Защо, защо не можеше да го види поне за малко!
На единайсетия ден от атентата Луи стана и заяви, че повече няма да пази леглото, ала мрачното му настроение си остана. Не напускаше покоите си. Изпълняваше задълженията си с непроницаемо изражение, изглеждаше примирен и говореше само когато се налагаше да дава важни заповеди на правителството.
Беше почти обед, а той продължаваше да се разхожда по халат, опрян на бастун, под смутените погледи на придворните. Състоянието му будеше всеобща тревога.
– Искате ли да организирам празненство в чест на оздравяването на Ваше Величество? – предложи принцеса Дьо Роан.
Луи ѝ отговори с унищожителен поглед и тя се сви смутено.
В салона се възцари мъртвешка тишина.
След малко дофинът излезе напред и се поклони пред баща си.
– Желаете ли да обядвате с мен и съпругата ми, Ваше Величество?
Кралят поклати глава.
– Много ще се радваме, ако успеем да разсеем малко мрачното ви настроение – настоя Луи Станислас.
– Не желая да обядвам. Моля, вървете си. Ще остана тук.
Кралят даде знак на придворните да се разотидат и те нямаха избор, освен да се подчинят. Дофинът се поклони пръв и излезе с недоволно изражение. Херцогиня Дьо Бранка остана последна.
– Мадам Дьо Бранка?
Херцогинята се обърна с мека усмивка.
– Да, Ваше Величество? – откликна с очакване тя.
Толкова ѝ се искаше кралят да попита за маркизата... Ала Луи мълчеше.
– Сир?
Мина цяла вечност, докато чу молбата му.
– Ще ми направите ли една услуга?
– Разбира се, Ваше Величество.
– Заемете ми наметката си.
Херцогинята го погледна стъписано, но веднага свали наметката си и му я подаде.
– Всичко, каквото пожелаете, Ваше Величество – поклони се дълбоко тя.
Кралят се опита да се усмихне и почти му се удаде.
