Загубила представа за времето, Жан седеше до прозореца и гледаше към безутешния зимен парк навън, но не забелязваше нито голите дървета, нито мраморните и бронзовите скулптури в празните езера. Виждаше само Луи. През последните дни болката и страхът ѝ от неизбежната загуба растяха, а тя бягаше в спомените. Единствено те ѝ носеха някаква, макар и малка утеха. Докато се взираше навън, не виждаше замръзналите алеи и ледените блокове в Големия канал, а си представяше вековни дървета с току-що напъпили листа. Беше пролет, слънцето топлеше лицето ѝ, каретата препускаше през гората. Затворила очи, тя се наслаждаваше на ароматите на пролетта. А после от храстите изскочи глиган и се удари в каретата. Конете се подплашиха и скочиха в езерото. Тя изпищя, каретата се обърна, тя излетя навън. Водата беше леденостудена и намокри роклята ѝ. Спомняше си всяка подробност – как изтръгна пистолета от ръката на граф Дьо Морпа и застреля бременната дива свиня... как за първи път чу гласа на краля. По устните ѝ плъзна нежна усмивка. Той стоеше на коня си като ангел, слязъл от небето. Или като древен римски бог, сияйно красив в божественото си величие.
Споменът за първата им среща беше толкова жив, сякаш бе станало вчера. Как само огледа мократа ѝ рокля... още тогава тя се почувства магично привлечена от него. Жан помилва медальона на гривната, която не сваляше от ръката си.
– Мадам?
Мина време, докато Жан проумее, че гласът не е изскочил от мечтанията ѝ, а идва от настоящето. Обърна се към него като в транс.
Луи.
Кралят стоеше на прага по халат, наметнат е пелерината на херцогинята, и я наблюдаваше – колебливо, почти плахо. В очите му светеше копнеж.
Гърлото ѝ пресъхна. В следващия миг изпита такова облекчение и такава радост, че ѝ се зави свят. Това беше най-щастливият миг в живота ѝ.
– Сир... – гласът ѝ пресекна.
Погледите им се срещнаха – и двамата не намираха думи. Само след секунди Луи се втурна към нея и я грабна в прегръдките си.
По бузите ѝ потекоха сълзи. Тя се вкопчи в него като удавница.
– О, Жан – зашепна дрезгаво кралят, притисна я до гърдите си и я целуна жадно. – Дано Бог ми прости, защото не мога да живея без вас.
Жан помилва лицето му и нежно избърса сълзите от очите му. Двамата се целунаха отново, както от години не се бяха целували...
В преддверието на кралската спалня се тълпяха придворни. Очакваха началото на церемонията по ставането на краля. Атмосферата беше напрегната. От снощи в двореца се носеха слухове, един от друг по-страшни. Херцог Дьо Ришельо се обърна към херцог Д'Айен, който стоеше до него:
– Представете си само: вчера отишъл при нея в два следобед, след два часа се върнал, за да даде указания на Държавния съвет, после пак отишъл при нея и останал там през нощта.
Застаналият наблизо Машо д'Арнувил очевидно чу думите на херцога, защото се обърна със смъртнобледо лице.
– Какво казахте? Наистина ли е бил при нея?
Ришельо кимна и го изгледа невинно. Отлично знаеше, че именно Машо д'Арнувил е поискал от маркизата да напусне Двора, като ѝ е заявил, че това е желанието на краля.
– О, нима не знаете какво става?
Министърът поклати глава с ням ужас. Гвардейците вече бяха отворили вратата за първото влизане, но Машо д'Арнувил се завъртя рязко и забърза към изхода.
Ришельо и Д'Айен го проследиха с развеселени погледи.
– Няма да изкара още дълго – отбеляза капитанът на гвардията.
– Бих се учудил, ако издържи до пролетта – подсмихна се Ришельо и се запъти към кралската спалня заедно с другите избрани придворни, за да изпълни добре познатата церемония. Пристъпи към леглото на краля, дръпна завесите и се поклони дълбоко.
– Добро утро, Ваше Величество!
Кралят, в отлично настроение, дори не си направи труда да се престори, че е спал.
– Добро утро, мосю.
Ришельо се поклони отново и отстъпи назад. Луи се протегна с наслада.
– Добро утро, господа.
Нямаше как да не забележи едва прикриваното любопитство в очите на придворните, въпросителните им погледи, бдителността, с която следяха жестовете му и се опитваха да ги изтълкуват. Да правят, каквото щат. Никога няма да го разберат. Кралят се обърна към кардинал Дьо Ларошфуко:
– Прекрасно утро! Как мислите, кардинале?
Макар да му личеше, че не споделя мнението на краля, кардиналът се поклони.
– Ами... да, Ваше Величество – промърмори той.
Луи обу пантофите и се изправи енергично. Денят можеше да започне.
Гийом съобщи за мосю Машо д'Арнувил. Жан се запита дали изобщо да го приеме. Ала любопитството победи. Трябва да разбере какво има да ѝ каже. Хвърли поглед в огледалото и се засмя. Почти не беше спала, но сенките йод очите ѝ бяха изчезнали като с магическа пръчка.
Министърът влетя задъхан в салона ѝ и се сниши в дълбок поклон.
– Добро утро, маркизо!
Жан остави перото. Дни наред не бе отговаряла на писмата си и искаше да навакса.
– Добро утро, мосю Машо д'Арнувил! Признавам, че съм много учудена да ви видя в салона си.
Министърът се поклони отново.
– О, маркизо, силно се надявам да не сте разбрали неправилно онзиденшното ми посещение при вас!
Жан го измери с хладен поглед.
