– Мосю Машо д'Арнувил, в продължение на години имах високо мнение за вас, затова ще ви дам добър съвет: положението се промени, но вие се постарайте да останете лоялен към новите си съюзници. Забравихте лоялността си към мен и ето какво се получи. Желая ви добър ден, мосю.
Жан кимна, без да обърне внимание на ужасеното лице на посетителя, и отново се зае с кореспонденцията си.
На 1 февруари 1757 г. Машо д'Арнувил и граф Д'Аржансон бяха освободени от заеманите длъжности и напуснаха Двора.
След по-малко от два месеца започна съдебното дело срещу атентатора Робер-Франсоа Дамиен.
Мосю Бериер лично съобщи на Жан каква присъда е произнесла Голямата камара на Парижкия парламент, поела случая. Дамиен очевидно е действал сам, без съучастници, гласеше заключението. Шестдесетте съдии го намериха виновен за обида на Величеството и опит за убийство на краля и го осъдиха на смърт.
Жан прие присъдата с безкрайно облекчение, но и с много болка. Стана ѝ страшно, когато чу как на площад "Дьо Грев" се събрала огромна тълпа, за да проследи мъчителната смърт на атентатора.
Луи никога не произнесе името на човека, направил опит да го убие.
Увита в дебело, подплатено е кожи палто, Жан се взираше замислено през прозореца на каретата.
Тъкмо бе прекарала тежко белодробно възпаление, приковало я за четири седмици към леглото в "Шоази". Сега се връщаше във "Версай".
Най-сетне войната бе приключила. След цели седем години. Луи претърпя ужасно поражение, Франция загуби по-голямата част от колониите си в Северна Америка, Канада и Индия, Англия окончателно се превърна във водеща колониална сила. "На френската армия ѝ липсват добри пълководци – мислеше си тъжно Жан, – хора като маршал Дьо Сакс."
Притисна чело към хладното стъкло. Никога нямаше да преодолее болката от загубата на Франция и победата на Англия. Народът обвиняваше нея – както винаги и за всичко. Тя била пожертвала френските войници за интересите на австрийската императрица. Жан бе престанала да се бори с клеветническите обвинения. Лъжите се разпространяваха твърде отдавна. Никой нямаше да узнае истината. Никой не разбираше каква е тя в действителност.
Спомни си как след уволнението на Машо д'Арнувил и граф Д'Аржансон започнаха да говорят, че кралят се е заслепил от омразата ѝ и само затова е прогонил двамата си верни министри. Само Бог знаеше, че Луи си имаше достатъчно други причини да се откаже от тях...
Жан въздъхна тежко. Оттогава бе изминала цяла вечност. Кой би си помислил, че граф Дьо Сенвил, който вече имаше право да cе нарича херцог Дьо Шоазьол, ще стане най-важният кралски министър? Абат Дьо Берни също стана член на Държавния съвет, но само за кратко, защото не показа талант за голямата политика, и след около година кралят го освободи от заеманата длъжност. Берни се утеши бързо – почти по същото време го направиха кардинал и го повикаха в Рим.
Най-сетне завиха по алеята към "Версай". През последните седмици Жан се чувстваше толкова зле, че не ѝ се вярваше някой ден отново да се върне в двореца. Ала състоянието ѝ се подобри и тя благодари на небето и на докторите. Все още не се бе възстановила напълно. Здравето ѝ отдавна не беше добро.
През изминалите години властта и влиянието ѝ в Двора непрекъснато растяха, но времето неумолимо вземаше своето. Все по-често се чувстваше уморена и ѝ се искаше да си почине.
Едва навършила 42 години, тя се чувстваше много по-стара с оглед на всичко видяно и преживяно. Повече от двайсет години живееше в Двора и непрекъснато трябваше да се бори и да се доказва.
Затвори очи и отново чу музиката, която през последните седмици не напускаше мислите ѝ. Преди няколко седмици в Двора пристигна необикновено момче и даде концерт пред краля и придворните. Малкият мосю Моцарт. Какъв талант! Цяла Европа говореше за него. Едва бе навършил осем години, а свиреше като виртуоз. "Какво не бих дала да го чуя още веднъж", помисли си меланхолично Жан.
Умората я надви и тя заспа дълбоко.
След завръщането ѝ във "Версай" нещата сякаш тръгнаха на добре. Много скоро се почувства напълно възстановена. Пролетта дойде късно, но алеите в парка вече се изпълваха с пролетни цветя, птиците пееха весело в клоните на напъпващите дървета. Жан се радваше на кратките разходки в парка и приемаше пробуждащия се живот на природата с непозната досега жажда. Луи често я придружаваше.
През последните години двамата живееха като стара семейна двойка. Кралят не се отказваше от млади любовници, завързваше краткотрайни връзки, но тя си остана жената, към която изпитваше истинска любов, най-близката му довереница, съветница и нежна приятелка; тя познаваше сърцето и душата му.
