Настъпи вечерта на бала. Жан се огледа доволно в огледалото и се поздрави за решението си. Роклята с цвят на шампанско, с втъкани златни нишки и обшита с перлички, ѝ стоеше отлично. Тясната горна част подчертаваше дълбокото деколте и крехката ѝ талия. На лявото рамо носеше изящен златен лък и колчан със стрели. Косата ѝ, украсена с перлени нанизи и лунен сърп, беше посипана със златна пудра, а тясното домино кокетно криеше очите ѝ.
Обзета от възхищение, Мари я загърна в топла наметка. Каретата вече я очакваше. Когато Жан слезе в залата по витата стълба, Льо Норман дьо Турнем и Пари дьо Монмартел онемяха от почуда. Един поглед към лицата им ѝ показа, че не е сгрешила в избора си.
Жан никога нямаше да забрави този миг. Пари дьо Монмартел се поклони почтително и ѝ целуна ръка, а Льо Норман дьо Турнем я прегърна с гордостта на баща.
– Майка ти ме помоли да ти пожелая щастие – пошепна в ухото ѝ той.
Пак ѝ говореше на ти, както преди сватбата ѝ. Като видя лицето му, потъмняло от болка поради неизлечимата болест на майка ѝ, Жан му прости студената пресметливост.
– Благодаря ти – отвърна съвсем тихо тя.
"Версай", на чието великолепие и големина завиждаше и се възхищаваше цяла Европа, тази вечер сияеше в целия си блясък. Безброй свещи и факли осветяваха двореца и златното сияние се виждаше още отдалеч.
Каретите напредваха сред море от светлини. Сякаш целият град се бе запътил към "Версай". Първите любопитни се бяха настанили край портите още следобед, за да заемат най-добрите места и да видят костюмираните гости. Хиляди хора се блъскаха и напираха към оградата; кралските гвардейци с мъка ги удържаха да не нахлуят в парка.
– Гледай натам, натам! В каретата, запрегната с шест коня! Ето го и Орлеанския херцог! – Дребен мъж с дървени обувки и вехт жакет проточи шия и възбудено се провря напред. Белези от едра шарка покриваха цялото му лице. Той смушка съседа си и посочи с вледенените си пръсти разкошната карета, запрегната с шест расови коня. Днес дори Орлеанския херцог чакаше на опашка като всички и напредваше съвсем бавно.
Жената до него опря ръце на пълните си хълбоци и поклати глава.
– Не, драги, този не е Орлеанския херцог, а принц Конти. Виждала съм герба му.
В следващия миг жената изкрещя възмутено и си нахлупи бонето, което някой от навалицата се бе опитал да отмъкне.
– А онзи там? Май е принц Дьо Субиз?
Един кочияш загуби търпение и скочи.
– Махайте се! Освободете пътя, какво чакате! – изкрещя той и размаха камшик с надеждата най-сетне да потегли.
Няколко души се развикаха, но множеството се отдръпна едва когато кралските гвардейци извадиха сабите си и заплашиха да приложат сила. Върволицата от коли отново се задвижи.
Минаха през златните порти и Жан залепи чело о прозорчето на каретата, за да види огромния, осветен с факли
Лакей отвори вратичката на каретата и направи дълбок поклон. Жан пое дълбоко дъх, прихвана полата си и слезе.
Топла светлина от безброй свещи и тържествена музика посрещаха посетителите при влизането им в официалните салони. Празнично украсени, помещенията бавно се изпълваха с хора в най-разнообразни костюми. Гостите минаваха през многобройни салони, за да стигнат до Огледалната зала, където в полунощ се очакваше откриването на бала. Жан с мъка се придвижваше напред сред навалицата от пъстро облечени гости. Усещаше любопитни погледи и се зарадва, че носи маска, която ѝ позволява да скрие обзелата я несигурност.
Трудно беше да остане равнодушна пред толкова разкош. Специално за бала стените бяха покрити с червена дамаска. От двете страни се редяха блестящи мраморни стели, великолепни камини, огледала, сребърни скулптури, стъклени фигури и огромни картини в златни рамки. Тук живееше кралят. Тези салони демонстрираха по внушителен начин кралското величие и не допускаха съмнение в могъществото на монарха.
Пред входа на Огледалната зала имаше опашка. Охраняващите вратата гвардейци внимателно проверяваха поканите на гостите.
Жан се нареди сред чакащите. С всяка крачка страхът ѝ нарастваше. Оказа се, че гвардейците не пропускат всички гости!
Ами ако и нейната покана не ѝ осигурява достъп до Огледалната зала? Това означава да не види как кралят открива бала в полунощ. Толкова труд за нищо!
Слисаният господин, недопуснат да влезе, очевидно не повярва в лошия си късмет.
– Но аз имам покана! – настоя той.
– Съжалявам, мосю, но тя не ви дава право да влезете в Огледалната зала за откриването на бала. Отстъпете, моля – подкани го строго гвардеецът на вратата.
Венецианският търговец след него имаше повече късмет. Пропуснаха го да влезе, ала Жан така и не видя по какво поканата му се различаваше от тази на предишния господин.
Тя напредваше крачка по крачка и нервите ѝ все повече се опъваха. Само още няколко метра... Двойката пред нея – овчар и нимфа – бе отхвърлена.
Гвардеецът я погледна въпросително.
