В града имаше безкрайно много интересни неща и Жан обичаше да се разхожда по шумните, винаги пълни с хора улици. Двамата с Абел бързо се научиха да вървят възможно най-близо до стените на къщите, за да не излеят върху главите им съдържанието на нощно гърне и да избегнат опасността да ги прегази някоя от бързите карети на аристократите.
Случваше се да стигнат чак до "Тюйлери". Откриха тесен проход между грижливо подрязаните дървета и храсти и се промъкваха оттам без опасност да ги открият швейцарските гвардейци, които не пропускаха в двореца простия народ. Скрити между храстите, двете деца наблюдаваха как изискани дами със слънчобрани и господа с шапки и шпаги се разхождаха по алеите, следвани от лакеи и камериерки.
Излизанията им винаги бяха кратки, защото майка им строго бе забранила да се мотаят из града. На връщане тичаха, колкото им държат краката, за да наваксат изгубеното време.
Жан обичаше да си играе с Франсоаз, най-малката сестра на готвачката. Срещаха се на тавана и Франсоаз ѝ помагаше да свали поне за малко непоносимия корсет, който Жан беше принудена да носи от няколко месеца. След завръщането от манастира майка ѝ, направо разгневена, задето досега не са я стягали, я заведе при най-добрия майстор на корсети. Дребният възрастен мъж с плешива глава и гърбица я изпълни с ужас. Никога нямаше да забрави как я стегнаха за първи път.
Заповядаха ѝ да се опре на облегалката на стола, защото резките движения, с които майсторът затягаше връзките, я теглеха назад. Твърдият корсет смачка ребрата ѝ и тя изпита чувството, че горната част на тялото ѝ ей сега ще се пръсне.
– Но така не мога да дишам! – изплака задавено тя.
Без да обръща внимание на възраженията ѝ, майсторът стегна още веднъж връзките и сръчно завърза краищата.
– Не може повече – усмихна се съжалително той на майка ѝ. – Въпреки че момичето е доста слабо – добави немилостиво и огледа талията на Жан, сякаш имаше пред себе си цяла бъчва.
– Досега беше в манастир, а монахините не мислят за тези неща – въздъхна мадам Поасон.
– Безотговорно! – Майсторът поклати глава. – Е, корсетът ще си свърши работата. Тя е още млада. Не забравяйте три пъти на ден да я стягате и внимавайте да не го сваля нощем.
Жан с мъка си поемаше въздух. Изгледа го невярващо и се помоли да не е чула правилно. Ала се оказа, че ѝ предстои да носи ужасния корсет по цял ден и цяла нощ и да го сваля само когато се мие. Желязна шина, широка един пръст, пристягаше талията ѝ. Майка ѝ иначе не се отличаваше с особено строги принципи, ала в случая остана неумолима.
– Само началото е болезнено. А щом станеш млада дама, ще имаш тънка талия като моята – и тя самодоволно помилва крехкия си кръст, който замайваше главите на мъжете.
Жан страдаше от силни болки в израненото си тяло и тази перспектива не я утеши особено. И днес, скрита на тавана, тя огледа с въздишка грозните синьо-виолетови петна по талията си, докато Франсоаз пробваше корсета ѝ пред старо огледало.
– Ех, ако и аз си имах такъв... – въздъхна тя и в гласа ѝ звънна копнеж.
– С радост бих ти го подарила, повярвай ми – отвърна с мрачно изражение Жан. Все по-трудно понасяше този инструмент за мъчение.
Франсоаз кимна примирено и обърна гръб на огледалото.
– Донесох нещо сладичко – съобщи тя и извади от джоба на полата си тайно измъкнатите от кухнята две доста смачкани ябълкови пастички, увити в салфетка.
Жан грабна едната и я захапа. Сърцето ѝ тръпнеше от радостно очакване, защото Франсоаз винаги ѝ разказваше по някоя страшна история – например как изтезавали някакъв нещастник на Гревския площад или как отсекли главата на престъпник. Събрала се огромна тълпа, разказа ѝ последния път Франсоаз. Самата тя попаднала там благодарение на голямата си сестра. Жан изслуша с огромно вълнение подробното описание на обезглавяването. Франсоаз беше останала особено възхитена от одеждите на палача.
Още по-интересни клюки приятелката ѝ чуваше от другите слуги.
– Мари имала връзка и с Антоан, и с Лемартин, представяш ли си? Двамата, естествено, не знаят нищо един за друг – подхвана Франсоаз и се настани на пода до Жан, за да си изяде пастичката.
Мари беше прислужницата с розовите бузки.
– Със секретаря и с кочияша едновременно? – учуди се Жан.
– Да, и с двамата! – Франсоаз се ухили доволно. Очевидно се наслаждаваше на смайването ѝ. – Но ти не би трябвало да се учудваш толкова. Твоята майка също има любовници, въпреки че е омъжена – заяви тя и строго добави: – Впрочем сестра ми твърди, че това е смъртен грях!
– Майка ми няма любовници – отговори с достойнство Жан, макар да знаеше, че Франсоаз е права.
– Има, разбира се – възрази спокойно Франсоаз и се наведе към нея с тайнствена физиономия. – И знаеш ли какво? – Очите ѝ светнаха съзаклятнически. – Сестра ми казва, че баща ти изобщо не бил... – тя млъкна и поклати глава. – О, не, по-добре да си мълча...
Франсоаз отлично знаеше как да я измъчва!
– Веднага ми кажи какво си научила! – заповяда нетърпеливо Жан. – Какво за баща ми?
– Наистина ли искаш да знаеш? – Франсоаз я погледна със съмнение и отхапа голямо парче сладкиш.
