– Понякога завиждам на тези хора... – заговори приглушено той, без да се обърне към Жан. Погледът му се плъзна към параклиса от другата страна на улицата. Зад малката постройка се очертаваха тъмните силуети на кръстовете в гробището. – Мислите ли понякога за смъртта? – попита неочаквано кралят.
И тогава Жан не издържа. Съчувствието я тласна към него. Ала лицето му бе толкова мрачно, че тя се уплаши. Погледна го колебливо и кимна.
Припомни си болната си майка и въздъхна. И тя имаше моменти, когато животът ѝ се струваше напълно безсмислен предвид вечната празнота, която ги очакваше.
– Да, Ваше Величество, често мисля за смъртта – призна тихо тя.
Луи не откъсваше поглед от кръстовете в гробището. Лицето му се превърна в каменна маска.
– Ние сме обречени да губим. Винаги да губим – пошепна той с дълбок пророчески глас.
– О, не, не само...
Той я погледна учудено. Жан направи още една крачка към него и го прегърна страстно.
– Току-що спечелихте завинаги един човек. Мен – обясни едва чуто тя.
Той огледа крехката фигурка, загърната в твърде голям копринен халат, и в очите му блесна тъмно желание. Прегърна я и я притисна до себе си с отчаяна страст, а после рязко смъкна халата от раменете ѝ.
Огледалната зала бързо се пълнеше с придворни. Слънцето едва бе изгряло, ала
В момента единствено граф Дьо Морпа не се измъчваше от подобни тревоги. Докато вървеше по галерията с бързи стъпки и наближаваше кралските покои, мислеше за друго, финото лице с остро изсечени черти изглеждаше необикновено вглъбено. Рано сутринта при него се яви полицейският началник на град Париж за ежедневния си доклад. И донесе повече от любопитна вест: кралят присъствал инкогнито на бала в Парижкото кметство, охраняван единствено от Д'Айен и Дьо Ришельо. Дотук нищо необичайно – Луи имаше навика да се маскира и да излиза сред народа. Много по-интересно беше друго: кралят бил придружен от млада дама, която със сигурност не била от Двора. Негово Величество танцувал с нея цяла нощ, накрая си тръгнали заедно. За огромно съжаление на Морпа агентите не бяха успели да установят самоличността на тайнствената непозната. Графът забави крачка. Пред кралския салон се тълпяха десетки придворни. Един от помощниците на церемониалмайстора застана на прага със списък в ръце.
– Мосю Дьо Брогли, мосьо Дьо Машо д'Ариувил, мосю Дьо Крои... Негово Величество ви кани на seconde entree... Мосю Дьо Сенвил, мосю Дьо Таван, Негово Величество желае да присъствате на troisieme entree[9].
Завистливи погледи проследиха избраните, които влязоха в преддверието към кралските покои. Граф Дьо Морпа си проби път през навалицата и влезе след тях.
Придворните страхливо се разстъпиха, за да пропуснат министъра. Макар да беше само граф, той работеше отдавна в Държавния съвет на краля и имаше много по-висок ранг от повечето високопоставени люде в Двора. Стражите мигом го пропуснаха да влезе. За разлика от придворните граф Дьо Морпа никога не показваше пропуска си.
Преддверието беше пълно с хора. Друг помощник на церемониалмайстора подреждаше присъстващите според ранга им.
Морпа поздрави с кратко кимване. Докато чакаше началото на церемонията, нощното приключение на краля не му излизаше от ума. Зяпаше с привидно равнодушие златните украси по белите стени и се питаше дали снощният излет е просто поредното забавление с простолюдието, каквото Негово Величество си позволяваше от време на време. Иначе надали би се срещнал с тази жена точно на бала в кметството. Въпреки това Морпа настоя пред началника на полицията да разбере коя е непознатата. Отдавна беше на служба при краля и от опит знаеше колко е важно да се информира навреме и за най-дребните детайли от живота на монарха.
Морпа въздъхна и извади часовника си. Девет и четвърт! Тази сутрин Негово Величество не бързаше.
Точно в този час в кралските покои се отвори странична врата, скрита зад завеса в пурпурно и златно. Кралят влезе забързано в помещението, все още в костюма на домино.
Льо Бел се втурна да го посрещне.
– Ваше Величество! Слава на бога! – извика той и направи дълбок поклон.
