И през деня гледката на двореца беше повече от впечатляваща. През портите влизаха и излизаха десетки хора. Потокът никога не секваше. Още отдалеч се виждаше пъстра смесица от ездачи, карети, екипажи и носилки.
Каретата мина през просторния преден двор, където се разхождаха кралски гвардейци, а търговци кресливо предлагаха стоките си, влезе във втория двор и спря пред дясното странично крило.
Херцог д'Айен, който бе мълчал през целия път, се обърна мрачно към Жан:
– Препоръчвам ви да пуснете воала пред лицето си. Негово Величество няма интерес да ви познаят.
Жан кимна, без да се впечатли от обидния му тон. Свали от шапката си плътния дантелен воал и закри лицето си.
Лакей отвори вратичката. Херцог Д'Айен слезе пръв и ѝ подаде ръка. Двамата влязоха през един от страничните входове на двореца.
Никой не забеляза дребния мъж, застанал в другия край на мраморния двор, който проследи сцената с будно внимание. След като херцогът и придружителката му влязоха и вратата се затвори зад тях, мъжът повика с властен жест един от мотаещите се из двора пажове.
– Иди при кочияша и попитай откъде идва каретата с херцог Д'Айен – заповяда той и пъхна една монета в шепата на момчето. Пажът се поклони и хукна към другия край на двора.
В заседателната зала присъстваха всички членове на Държавния съвет. Министрите и държавните секретари стояха в почтителна поза около голямата маса.
Маршал Дьо Ноай хвърли бърз поглед към столовете около масата и безмълвно се помоли кралят да прояви снизходителност и да им позволи да седнат. На 65 години духът му беше буден, както на младини, но краката не го държаха както преди. Дългото стоене прав го напрягаше особено когато трябваше да съобщи не особено приятни новини.
– Е – продължи бодро той, разбрал, че днес Негово Величество няма да го покани да седне, – вече е ясно, че след смъртта на Карл VI Бавария ще се откаже от претенциите си. Синът му Максимилиан III ще признае наследството на Мария Терезия, макар и непряко.
Кралят се облегна назад в тапицираното си кресло и скръсти ръце.
– Искате да кажете, че Максимилиан ще подкрепи избора на съпруга на Мария Терезия за император на Свещената Римска империя?
– Да, Ваше Величество.
Луи се обърна към военния министър.
– Как препоръчвате да действаме в този случай, мосю?
Министърът излезе напред с карта в ръка и учтиво приведе глава.
– Ако позволите, Ваше Величество...
Кралят кимна и графът разстла картата върху масата. Десетина нарисувани знаменца в различни цветове показваха местата на военните действия и съотношението на силите в Европа. Д'Аржансон посочи на запад.
– Според мен, сир, би трябвало да преместим военните действия във Фландрия. Там са истинските ни неприятели, англичаните. Там можем да ги засегнем чувствително.
Луи кимна. Войната за австрийското наследство продължаваше четвърта година и краят ѝ все още не се виждаше. Картата ясно показваше, че междувременно войната се е разцепила на безброй по-малки сблъсъци на различни места.
Льо Бел влезе безшумно в помещението и даде едва забележим знак на господаря си.
Луи стана и направи няколко крачки из помещението. Граф Д'Аржансон беше прав. Истинският враг на Франция не беше Австрия, а Англия. Той попипа античния бюст на Александър Велики, поставен пред високо огледало, после премести поглед към бялата стена. Накрая любопитството победи. Кралят отмести мъничкото капаче и погледна през шпионката. Да, тя беше там. Стоеше с гръб към него пред огледалото и бавно сваляше шапката си. Луи се усмихна доволно.
– Ако отидем във Фландрия, ще лишим Прусия от подкрепата си срещу Австрия – изтръгна го от мислите му възбуден глас.
Луи затвори шпионката и се обърна към маркиз Д'Аржансон. Всички в двора знаеха, че министърът на външните работи не споделя възгледите на своя брат, граф Д'Аржансон.
– Така е, но съпругът на Мария Терезия със сигурност ще бъде избран за император – възрази спокойно графът. – Затова е безсмислено да губим време и сили в Прусия и Силезия.
Маркизът се разгневи още повече.
– Наистина ли ще оставите Прусия на австрийците?
Кралят не търпеше подобно поведение. Погледът, отправен към министъра, беше пълен със студенина.
– Постарайте се в мое присъствие да говорите с умерен тон, мосю!
– Простете, Ваше Величество... – Маркизът засрамено сведе глава.
Луи не за първи път се запита как е възможно двамата братя да са толкова различни. Той ценеше граф Д'Аржансон и може би тъкмо поради това бе назначил брат му за министър на външните работи, но напоследък все по-често си мислеше, че е направил грешка.
Кралят застана до масата и се вгледа в картата. Когато вдигна глава, решението беше взето.
– Потегляме към Нидерландия, господа.
