"... радостите на славата, които дължим на Бога и маршала на Саксония, не са в състояние да компенсират копнежа ни по вас. Да ви заключа най-сетне в прегръдките си – това ще е най-голямата награда за нашите победи. Луи"
Терасата на "Етиол" приличаше на изложба – под огромен балдахин от бяло платно бяха изнесени всички столове от къщата. Със и без странични облегалки, облечени с кадифе ниски столчета, прости дървени табуретки, изискани кресла, една пейка и даже един диван.
– Е? Кой къде ще седне? – Абатът я погледна въпросително изпод черната си шапка.
Жан, облечена в лека рокля от нежнозелена коприна, разпъна чадърчето си, за да се опази от силното слънце, и внимателно огледа мебелите. Помисли малко и се обърна към Берни:
– В присъствието на краля имат право да седят само кралицата, кралските принцове и принцеси – на табуретки. Херцозите, маркизите, графовете и така нататък стоят прави.
Абатът кимна доволно.
– Много добре. А сега да предположим, че присъства само един принц или принцеса с кралска кръв. Къде ще седне херцогинята и къде може да седне маркиз или граф?
Жан се замисли за миг.
– Херцогинята ще се настани на креслото, а маркизът или графът – на табуретка.
– Правилно!
– Нещо обаче не ми е ясно – отбеляза Жан с леко смръщено чело. – Ако Негово Величество покани някой граф да седне, какво ще прави херцогът? И той ли ще седне?
– В никакъв случай – заяви категорично абатът.
– Но неговият ранг е по-висок от този на графа!
– Да, но право на краля е по всяко време да предпочете един придворен пред друг.
Жан го погледна объркано.
– Следователно всичко, което се смята за валидно, изведнъж губи значението си?
– Права сте. Защото кралското благоволение е по-важно от всяка привилегия и издига граф над херцог.
Жан въздъхна. Не си представяше как ще запомни безбройните изключения. Точно тогава забеляза в парка мъжка фигура с бастун в ръка да ѝ маха приветствено. Добре познатото лице с издаден нос не можеше да бъде сбъркано с никое друго.
– Мосю Волтер!
Жан помоли абата да я извини за момент, повдигна леко полата си и слезе с бързи стъпи по стълбището към градината, за да поздравил стария си приятел.
– Мосю Волтер, толкова се радвам да ви видя!
Поетът свали шапка, поклони се галантно и ѝ целуна ръка.
– Маркизо... – живите кафяви очи, обкръжени с мрежа от весели бръчици, измериха сияещото младо лице с видимо задоволство. – Уверявам ви, мадам, днес сте много по-красива от последния път, когато ви видях. Боговете ще завидят на краля за щастието да ви обича.
Жан се усмихна поласкано. Двамата се познаваха от доста години и вече бяха истински приятели, свързани от неутолимата жажда за знания и от любовта към изкуството. Преди да се омъжи, Жан се срещаше с Волтер главно в салона на мадам Дьо Тенсен и на официални приеми в Париж. Поетът често ѝ носеше нови книги, канеше я на театър. След женитбата ѝ той стана чест и скъп гост в "Етиол". Тя поставяше пиесите му в театъра си, а заедно с други поети и философи двамата разговаряха до късна нощ за Бога и за света.
Жан го хвана подръка. От лекия ветрец дантелените волани на чадърчето ѝ пърхаха като пеперудени крилца.
– Между нас да си остане, мосю Волтер, нямах ни най-малка представа колко е трудно да обичаш краля. Никога няма да науча безбройните правила и предписания, с които скъпият абат Дьо Берни се опитва да ме запознае – въздъхна тя и поведе поета към една сенчеста алея.
Волтер, искрено зарадван за връзката ѝ с краля, спря и я погледна сериозно.
– Няма от какво да се притеснявате, мадам. Вие сте не само по-красива и по-очарователна, а и много по-умна от повечето дами в Двора.
Жан не отговори. Знаеше, че Волтер има горчив опит с "Версай". Острият език и критичните му произведения няколко пъти едва не го пратиха в Бастилията. Многократно беше принуждаван да емигрира. Църквата не го обичаше. Слава богу, миналата година се бе върнал в Париж и оттогава се радваше на нарастващото благоволение на краля.
– Все още не съм имала случай да ви поздравя за новата ви длъжност като кралски историограф – усмихна му се топло Жан. – Вашето стихотворение за победата на Негово Величество край Фонтеноа ми хареса много. Кралят ми писа, че също го е харесал.
Волтер склони глава.
– Много ви благодаря. Позволете да изтълкувам като добър знак, че съдбата ни отвежда в Двора по едно и също време.
– И аз го тълкувам така, мосю Волтер, и се надявам да ме посещавате често. – Жан отново се обърна към терасата, където столовете и абатът я очакваха. – Дотогава ще се наложи да се позанимавам усърдно с изкуството на дворцовата етикеция, а това не е особено приятно. – От гърдите ѝ се отрони тиха въздишка.
Очите на Волтер засвяткаха дяволито.
– Е, къде, ако не в Двора, е мястото на придворната учтивост, нали, скъпа?
Жан избухна в смях.
– Прекрасно казано!
Двамата се поразходиха още малко из парка, обсъждайки последните събития в Париж. Жан се радваше на разнообразието и покани поета да остане за вечеря. Волтер прие с радост.
