Напуснаха "Шоази" в началото на октомври. Както всяка есен, Дворът се премести за няколко седмици във "Фонтенбло". За хората от обкръжението на краля годината имаше свой специфичен ритъм. Луи пътуваше много и прекарваше във "Версай" не повече от половин година. През останалото време се местеше от държавната резиденция в някой от дворците "Марли", "Сен Жермен", "Шоази", "Шантили" или "Мюет". В началото на лятото обикновено отиваше в Компиен, а през есента – във "Фонтенбло". Такава беше традицията, установена от предците му, и той я спазваше. Френските крале от векове обикаляха страната с двора си.
Смяната на местожителството от "Версай" във "Фонтенбло" всеки път се планираше и организираше седмици наред. Част от инвентара се товареше на кораби, друга част се транспортираше с коли. Навсякъде, където минаваше, внушителният керван привличаше хиляди любопитни.
Луи и Жан отново бяха обкръжени от безброй хора – макар че дворът във "Фонтенбло" беше по-малък от Версайския, заедно с кралското семейство пътуваха повечето придворни, министрите, държавните секретари, кралските чиновници и безброй лакеи, пажове и друг персонал.
Както във "Версай", Жан бе настанена в бившите покои на херцогиня Дьо Шатору. Тя ходеше редовно на църква и редовно посещаваше кралицата. За нейно облекчение Мария Лешчинска приемаше визитите ѝ с любезна снизходителност. Иначе Жан се стараеше да се държи възможно по-далеч от Двора и се явяваше пред повече хора само когато придружаваше краля.
Амбицирана да научи всичко за живота в Двора, тя продължаваше уроците си с абат Дьо Берни и неуморно упражняваше безбройните нюанси и степенувания в дворцовия церемониал. Беше се заклела никога повече да не допусне унизителните грешки от първите дни.
Стараеше се да не забелязва високомерното отношение на придворните и децата на краля. Държеше се с неизменна учтивост към всеки човек в двора и се правеше, че не забелязва как говорят за нея зад гърба ѝ. Знаеше, че придворните тайно се обзалагат кога Луи ще я изостави. Особено придворните дами, надявали се кралят да ги дари с благоволението си, не пропускаха да ѝ покажат за колко незначителна я смятат. През някои дни се чувстваше безсилна и ѝ се плачеше, защото дамите се държаха, сякаш тя не съществува, обкръжаваха краля, флиртуваха с него и се опитваха да го привлекат в леглата си. Безсрамната самоувереност, която излъчваха жестовете и погледите им, я вбесяваше. Все пак тя успяваше да запази самообладание, защото си даваше сметка, че повечето от тези жени от години принадлежат към най-тесния кръг около Луи и тя ще е принудена да живее с тях. Знаеше за краткотрайните връзки на краля с някои от тях, например с пищната херцогиня Дьо Лораге – тя бе утешавала краля през трудните дни след смъртта на сестра си, херцогиня Дьо Шатору; или пък с принцеса Дьо Роан, която също не пропускаше случай да намекне колко добре се познава с Луи.
Кралят приемаше авансите на дамите с усмивка и никога не ги отхвърляше публично. Доверието и интимността, с която се отнасяше към тези жени, караха Жан да се чувства несигурна. Скоро след пристигането им във "Фонтенбло" принцеса Дьо Роан демонстративно го помоли за частна аудиенция, и то в присъствието на Жан, и кралят се съгласи.
– О, разбира се, принцесо, знаете, че на вас не мога да откажа.
Галантността му причини болка на Жан. Да не би да ревнува? Защо? Нямаше причини за ревност. Тъмнокосата принцеса Дьо Роан без съмнение беше красавица, но не би могла да я конкурира. Страхът ѝ идваше от друго: след влизането си в Двора тя живееше в постоянни опасения, че не е достойна за Луи и че онова, което го свързва с тези жени, е по-силно от чувствата му към нея.
Да, Луи се бе противопоставил на Двора с обичайната си решителност и я направи своя официална метреса, но Жан не си въобразяваше, че битката е приключила. Сега беше неин ред да докаже годността си да живее в близост до краля, да се изравни с високопоставените си конкурентки. А това никак не беше просто. Тя беше съвсем наясно, че я наблюдават постоянно, от всички страни, и само чакат да се подхлъзне.
Слава богу, в новото ѝ обкръжение се намериха и няколко придворни, които я харесваха искрено и ѝ помагаха с каквото могат. Сред тях бяха херцог Дьо Лавалиер и херцог Дьо Ниверне, с които се познаваше от театралните вечери при мадам Дьо Винтимий. Луи беше достатъчно деликатен да се съобрази с положението ѝ и всеки следобед, когато съставяше списъка с гостите за вечеря в частните си покои, включваше хора с добро отношение към Жан. Въпреки това тя трудно изтърпяваше вечерите, защото през цялото време трепереше от страх да не сбърка някъде, а злобните придворни непрекъснато търсеха начини да я злепоставят.
Особено принцеса Роан не пропускаше случай да покаже на кралската метреса за каква я смятат.
– Значи произхождате от Париж, маркизо? – попита тя една вечер.
