Без да обърне внимание на уверенията ѝ, той сложи ръка върху челото ѝ.
– Имате температура.
– Не, сир, добре съм.
– Веднага повикайте лекаря – заповяда Луи на камериерката, която чакаше на прага, треперейки от страх.
Като видя строгия му поглед, Жан се усмихна.
– Повярвайте, сир, само съм настинала – рече тя и кихна силно.
Лекарят се появи след минута. "Горкият, диша тежко и сигурно си мисли, че съм на смъртно легло", помисли си Жан.
– Ваше Величество...
Луи посочи строго към леглото.
– Как е мадам?
В гласа му прозвуча обвинение – сякаш лекарят беше виновен за настинката на Жан.
– О, Ваше Величество, нямаме причини за безпокойство. Дамата има само лека хрема вследствие на преохлаждане. След един – два дни ще е напълно здрава, сигурен съм.
– Гарантирате ли ми?
– Ами... да, Ваше Величество.
– Добре – кимна успокоен Луи.
– Видяхте ли, сир! – засмя се Жан. – Моля, продължете спокойно вечерята си.
Луи я помилва по бузата.
– Ще изпратя две дами да ви правят компания, докато привърша с вечерята и отново дойда при вас – обеща той.
След броени минути в стаята ѝ влязоха графиня Д'Естрад и херцогиня Дьо Бранка.
– Само да бяхте видели лицата на придворните, когато кралят стана от масата – заразправя ѝ графиня Д'Естрад и приседна в края на леглото. – За момент повярвах, че граф Дьо Морпа ще изпусне лъжицата си в супата!
– Даже мосю Дьо Ришельо едва запази самообладание – допълни херцогинята.
Жан се усмихна доволно. Отлично си представяше как са изглеждали двамата довереници на краля.
– А принцеса Дьо Роан побърза да се възползва от отсъствието ви и моментално се настани до краля – съобщи херцогиня Дьо Бранка.
– Наистина ли? – Жан се постара да запази спокойствие, макар чутото никак да не ѝ хареса. Непрестанно трябваше да държи под око и принцеса Дьо Роан, и няколко други дами. Само кратък миг на слабост от страна на краля – и те ще скочат въодушевено в леглото му. Няма да го допусна, закани се тя и се отпусна върху възглавниците. Имаше нужда от сили, за да утвърди позицията си в Двора и да държи другите жени далеч от краля.
Е, днес поне нямаше от какво да се страхува. Луи показа от ясно по-ясно колко е важна за него. На лицето ѝ изгря усмивка и тя затвори очи.
Мария Лешчинска взе с четката малко зелено от палитрата и внимателно го размаза върху платното. В салона на кралицата лакеите тъкмо поднасяха следобедния чай на гостите, дошли да ѝ изкажат почитанията си, докато тя рисуваше на подиума. Ноемврийската светлина не осигуряваше достатъчно светлина, но кралицата продължаваше. Вече беше сътворила десетки подобни пейзажи с възвишения и поля, над които залязваше слънцето. Мария Лешчинска рисуваше не толкова защото изпитваше потребност да изрази себе си чрез изкуството, а защото се чувстваше несигурна, когато не правеше нищо в присъствието на гости. Не обичаше да води разговор в обкръжението на много хора. Живееше във "Версай" от много години, ала така и не успя да свикне с повърхностните, лековати беседи в Двора. Безсмисленото бъбрене, украсено с остроумни фрази и подигравателни шеги, толкова високо ценено във френския двор, си остана чуждо на нейната вродена сериозност и набожност. Затова предпочиташе да рисува и докато другите разговарят, да се отдава на мислите си.
Кралицата отново посегна към палитрата, която държеше една от придворните ѝ дами. Взе друга, по-тънка четка и започна да избира червено за маковете. В този миг лакеят на вратата съобщи за херцог Дьо Ришельо.
Мария Лешчинска поздрави новодошлия с хладно кимване. Никак не ѝ беше приятна неговата дързост да влиза в салона ѝ. Знаеше, че тя го мрази, защото го смята за главна причина за греховете и изневерите на съпруга ѝ. Мария Лешчинска беше убедена, че с цялото си поведение херцогът пренебрегва заповедите на Всевишния. Съзнаваше, че би трябвало да изпитва съчувствие към грешната му душа, но колкото и да се стараеше, не успяваше да събуди в сърцето си християнската любов към ближния. Никога нямаше да му прости съучастието с херцогиня Дьо Шатору, която буквално натика в леглото на краля, след като ѝ се насити, а тя беше унижавала своята господарка през всичките тези години.
Кралицата нарисува още два червени мака и докато ги завършваше, се замисли за новата любовница на съпруга си. Маркиза Дьо Помпадур. Омъжена дама от Париж!
Монсиньор Бойе и кардинал Роан непрекъснато я подканваха да говори с краля, да го закълне да прогони недостойната жена. За съжаление епископът и кардиналът надценяваха възможностите ѝ. Кралят никога не би позволил на жена си да говори за метресата му. В гърлото ѝ се надигна горчивина – за пореден път осъзна, че никога не е имала каквото и да било влияние върху съпруга си. Въпреки това продължаваше да го обича. Да, по-различно от преди, по-скоро като приятелка и майка, но това беше нормално – все пак му бе родила десет деца, за съжаление само двама синове, единият от които почина още като дете...
Кралицата въздъхна. Тревожеше се за душата на своя съпруг. Вече не вярваше, че той ще се промени.
