На масата присъстваха не повече от десет – петнайсет души – най-тесният кръг около краля. Сред тях бяха Ришельо и Д'Айен, граф Дьо Коани, херцогиня Дьо Бранка, принцеса Дьо Роан, принц Конти, графиня Дьо Шеврьоз и Морпа. Единствените близки хора на Жан бяха графиня Д'Естрад, херцог Дьо Лавалиер и херцог Дьо Ниверне.
– Да, Ваша Светлост – отговори тихо Жан.
– Хубав град – кимна принцесата. – И аз съм израснала там. В Отел[12] дьо Роан. Може би знаете къде се намира. – Тя набучи парченце пъстърва на вилицата си, поднесе го грациозно към устата си и отново се обърна към Жан със сладникава усмивка: – А как е името на вашето семейство, маркизо? Нещо необичайно, доколкото си спомням. Съжалявам, но веднага го забравих.
Невинното ѝ изражение изкушаваше Жан да ѝ повярва, ала името на семейството ѝ беше известно и намекът беше надвусмислен: на френски "поасон" означава чисто и просто "риба".
В салона се възцари мълчание.
Жан запази пълно самообладание. Ако принцесата си въобразяваше, че ще я разплаче, дълбоко се лъжеше.
– Името ми е Поасон, принцесо, като рибата в чинията ви – отговори тя със съвършена учтивост и достатъчно високо, за да я чуят всички присъстващи.
– О, да, как можах да забравя! – Принцесата я изгледа съжалително и размени многозначителен поглед с Морпа и принц Конти.
Графиня Д'Естрад остави приборите си.
– Аз пък смятам, че не бива да подценяваме естествеността и елегантността, с която рибата се движи в най-различни води - рече тя и хвърли войнствен поглед към принцеса Дьо Роан.
Отново настана мълчание, но този път го прекъснаха лакеите, които внесоха следващото блюдо. Кралят пренебрегна словесния сблъсък и спокойно разговаряше с граф Дьо Коани. И по-късно не каза нито дума за случилото се, както още от самото начало не говореше за произхода на Жан.
След няколко дни обаче ѝ подари красива златна рибка с перки от скъпоценни камъни. В първия момент Жан се обиди, защото сметна, че ѝ се подиграва, но после разбра смисъла на жеста му и много се зарадва. Сложи рибата на видно място в салона си и обясняваше на всеки посетител – най-вече на онези, които не искаха да знаят, че ѝ е подарък от краля. Реакцията на принцеса Дьо Роан, буквално неспособна да затвори смаяно зяпналата си уста, я възнагради за преживяното унижение. Оттогава никой повече не я попита за името на семейството ѝ.
Времето, прекарано насаме с краля, компенсираше оскърбленията, на които я подлагаше дворът. Страстта помежду им не угасваше. Когато бяха само двамата, Луи ставаше друг човек. Макар да запазваше част от своята непроницаема аура и кралска дистанция дори в интимността на връзката им, той говореше свободно и сърдечно за личните си неща, за онова, което никога не би споменал пред придворните, защото знаеше, че те ще го изтълкуват по сто различни начина.
Жан научи много подробности за своя любим. Никой не знаеше по-добре от него откъде водят началото си хилядите дребни специфики на живота в Двора, никой не познаваше така детайлно историята на Франция и Европа. Лека-полека тя започна да разбира какво означава да си крал и да управляваш държава като Франция.
Доскоро и тя като всички останали виждаше само всемогъществото на монарха: той заповядваше, хората изпълняваха безпрекословно. Сега обаче знаеше колко комплексна и многопластова е длъжността му. Заседанията с Държавния съвет и министрите съставляваха само част от задълженията му. Всеки ден при краля идваха десетки длъжностни лица, за да обсъждат конкретни въпроси. Архиепископът на Париж, председателят на Парламента, първият архитект, церемониалмайсторът, председателят на академията, командващите армията и гвардията бяха само някои от тях.
Жан изрази учудването си колко много хора е длъжен да приема всеки ден кралят, а Луи се засмя.
– Права сте! Всеки от тях идва при мен със свой проблем. Вижте, нашата страна не се състои само от трите големи съсловия, но и от много сдружения, еснафи, университети, общности. Във Франция има стотици градове и провинции – всички разполагат с различни привилегии и с различни закони. Понякога се налага да им отнемам привилегии или да им давам нови, защото сдруженията се ревнуват взаимно и ревностно следят някой да не оспори предимствата им.
– Ревнуват се взаимно като придворните, нали? – подхвърли язвително Жан.
В Двора постоянно избухваха караници, защото все се намираше някой от аристократите да претендира за привилегии, които не му се полагат.
Луи се засмя.
– Точно така, мадам.
В моменти като този Жан беше сигурна в любовта на краля. Той винаги проявяваше загриженост за здравето ѝ. Една вечер реши да си остане в леглото, защото настина по време на лова, и Луи прекъсна вечерята, за да отиде в покоите ѝ – за безкрайно удивление на останалите придворни.
Жан направо се слиса, когато кралят неочаквано застана до леглото ѝ със загрижена физиономия.
– Сир!
– Как сте, мадам?
– О, лекарят каза, че ми няма нищо. Само лека настинка. Не биваше да прекъсвате вечерята си заради мен.
Луи я огледа с мрачно лице.
– Нищо ми няма, сир.
