Жан кимна решително. Приятелката ѝ преглътна хапката, избърса си устата и едва тогава се наведе отново към нея.
– Добре, щом толкова настояваш. Сестра ми казва, че баща ти изобщо не ти е истински баща. Ти си дъщеря на мосю Льо Норман дьо Турнем! – В гласа ѝ прозвуча триумф.
– Това не е вярно! – избухна възмутено Жан.
– О, вярно е – кимна убедено Франсоаз. – Ти си родена през декември, а кочияшът Антоан разправя, че майка ти започнала да идва тук една година преди раждането ти. Затова господинът плаща за уроците ти и за всичко останало.
Жан се ядоса още повече.
– Лъжеш! – изкрещя тя, грабна корсета си, скочи и се втурна към вратата. В очите ѝ пареха горчиви сълзи.
Беше почти сигурна, че Франсоаз само си придава важност, но казаното от нея се загнезди дълбоко в сърцето ѝ и не ѝ даваше мира. Дали и Абел не ѝ е истински брат?
От този ден нататък Жан започна тайно да се взира в лицето на Шарл льо Норман дьо Турнем и да го сравнява със своето. Не откри особени прилики, ала нямаше как да отрече колко много усилия полага той, за да ѝ осигури добър живот и добро образование. Той прави обаче същото и за Абел, опитваше се да се успокои Жан и упорито гонеше мисълта, че Франсоаз вероятно е казала истината. Въпреки това живееше с чувството, че е лишена от корените си.
Жак свиреше на чембалото и същевременно не бе в състояние да откъсне поглед от момичето. Тя дойде тук преди шест години и отначало беше само една от десетките средни ученички, които мосю Гибоде отчаяно се опитваше да научи на що-годе прилична стойка и на основните танцови стъпки. Е, може би беше малко по-музикална от повечето момичета, но иначе беше мършава и непохватна като тях. Ала още тогава момичето затрогваше сърцето му, защото работеше упорито и стъпка по стъпка овладяваше сложните движения на менуета. Изпълняваше танца с невероятно сериозно изражение – сякаш е излязла на дуел и непременно трябва да го спечели. Изслушваше немилостивите, унищожителни критики на мосю Гибоде със сведена глава, безропотно приемаше даже ударите с тънката пръчка и очевидно не подозираше, че с нея той е много по-суров и много по-строг, отколкото с другите ученички.
В началото Жак възприемаше прекаленото строго отношение като израз на желанието на Гибоде да си отмъсти за принудата да обучава "дъщерята на някаква си курва от простолюдието", както непочтително се изрази господарят му. Той, който бе имал честта да покаже изкуството си пред краля и Двора! Първоначално отказа, и то доста грубо, ала секретарят на главния откупчик на данъците намери начин да го убеди. Мосю Гибоде поиска двойна такса (уроците му и без това бяха безбожно скъпи), надявайки се жалкият буржоа да се откаже. Секретарят обаче се съгласи, без да му мигне окото, и даже му даде нещо отгоре. И му препоръча да внимава какво говори за господаря му! Даже Гибоде остана впечатлен от подобно поведение. Не беше забравил, че за танца си пред краля и Двора не бе получил нищо повече от признание.
С времето Жак разбра, че големият танцьор не си отмъщава на момичето. Не, Гибоде се държеше строго с малката Жан, защото веднага бе открил дарбата ѝ. Затова още от самото начало постави високи изисквания и държеше тя да ги изпълнява.
Усилията си струваха, повтаряше си сега Жак. След шест години Жан се движеше плавно и грациозно. Гледайки я как танцува, човек беше убеден, че никога в живота си не е правила нищо друго. Жак изпита желание да заръкопляска възхитено.
В момента Гибоде изпълняваше пирует и Жан го наблюдаваше съсредоточено. Линията на профила ѝ е толкова мека, каза си разнежено Жак. На колко ли години е сега? На четиринайсет или да речем на петнайсет? Беше станала красива, но на нейната възраст повечето момичета са хубавички – поне за човек на неговата възраст, който би могъл да им бъде дядо. Не, у това момиче имаше нещо друго. Той не намираше обяснение какво е, ала щом Жан погледнеше някого и му се усмихнеше, ставаше истинска магия. Човекът примираше от щастие и беше готов да направи всичко само и само усмивката да остане на лицето ѝ. По дяволите, какво не бих дал да съм поне с двайсет години по-млад, помисли си Жак и въздъхна тежко.
– Мосю Касан, ако сте приключили с въздишките, благоволете отново да посегнете към инструмента!
Режещият глас на Гибоде прекъсна мечтанията на стария музикант. Замислен за израстването на малката красавица, той не бе чул нервното тропане с пръчката, с което учителят му даваше знак да започне мелодията. Жак се огледа стреснато и лицето му пламна.
– Разбира се, започвам – отвърна смутено той и Жан се усмихна.
– Крайно време беше – изсъска Гибоде. – Хайде, сега, пет, шест, седем, осем...
Жак засвири и Жан започна да танцува. Танцът беше много труден. От няколко дни го упражняваше, но така и не успяваше да го изпълни без грешка. Днес обаче, под звуците на музиката, изведнъж усети как мелодията я понесе и се съедини със стъпките ѝ. Изпълни трудните пируети с неподозирана лекота и завърши танца с елегантен поклон.
Гибоде загуби ума и дума.
