– Не беше лошо... не беше лошо... – произнесе провлечено той. Трудно му беше да повярва, макар да го беше видял със собствените си очи.
Жан усети как лицето ѝ пламна. Никога не беше чувала такава похвала.
– Само главата. Дръжте я изправена и малко по-назад. Съвсем малко.
Гибоде тикна пръчката под брадичката ѝ и постави главата ѝ в желаната поза. По лицето му пробяга първата истинска усмивка.
Малко преди Великден пролетното небе над Париж проявяваше капризи. Яркото слънце, допреди малко позлатяващо сградите от жълт пясъчник, бързо се скри зад стена от тъмни облаци.
Абел се взираше нетърпеливо в прозорците на операта. Някъде в страничното крило Жан вероятно продължаваше да изпълнява сложните пируети, възложени ѝ от мосю Гибоде, въпреки че часовникът на църковната кула отдавна удари четири. Всеки път ставаше така. Абел не си спомняше сестра му поне веднъж да е излязла навреме от уроците по танци.
Момчето приглади назад непокорните къдрици на блестящата си черна коса и гордо огледа сребърните токи на новите си обувки. После въздъхна недоволно и стисна здраво куфарчето с виолата.
Небето над главата му все повече потъмняваше. Сигурно скоро ще завали и двамата ще се приберат вкъщи мокри до кости. Най-сетне огромната врата на операта се отвори. Появи се Жан в скромна светлосиня рокля.
– Най-после! – извика обвинително Абел.
Жан се направи, че не го е чула, хвана го под ръка и затананика някаква мелодия.
– Хайде да танцуваме! – извика весело тя и изпълни пред смаяния Абел няколко сложни стъпки. Врътна се наляво, после надясно, увлече Абел след себе си и го завъртя.
Минаващият търговец на зеленчуци очевидно хареса танца, защото спря да ги погледа.
– Ти си луда! – извика сърдито Абел. – Какво ти става?
Жан го завъртя още веднъж, спря и го изгледа тържествуващо.
– Аз мога, разбираш ли, мога!
Абел не разбра нищо.
– Цели шест години учих при мосю Гибоде и днес за първи път не чух укори. Вече мога да танцувам менует.
– Де да можех и аз да кажа същото за виолата... – въздъхна съкрушено Абел.
Още двама мъже спряха до търговеца на зеленчуци и ги зяпнаха с интерес. Братът и сестрата наистина бяха забележително красиви.
Абел дръпна Жан и двамата забързаха по улицата.
– Да побързаме и да се приберем у дома, преди да завали – момчето хвърли сърдит поглед към мрачното небе.
Завиха и тръгнаха по тясна улица, пълна с най-различни магазини. Излязоха на оживен площад. Търговците гръмогласно хвалеха стоката си. Пъстрите щандове се огъваха под тежестта на пресни салати и зелки, сочни дини и пъпеши, портокали и лимони, планини от моркови, алабаш и репички. Млади пилета и снежнобели гъски се продаваха в дървени кафези, а малко по-нататък предлагаха пушена скумрия и прясно уловена риба от Сена.
В този миг от другия край на площада се чу крясък. Възрастна жена, облечена в дрипи, куцукаше, опирайки се на дебела тояга, и викаше възбудено. Очевидно се бе случило нещо извънредно. Старицата задърпа търговеца на дини за ръкава и продължи да обяснява нещо, но поради всеобщата бъркотия Абел и Жан не можаха да чуят думите ѝ.
Продавачът – мъж с огромно шкембе и потно, силно зачервено лице – тъкмо подреждаше нов товар дини на щанда си. Спря работа и смаяно зяпна старицата. В това време на земята падна диня и се пръсна на парчета, но той изобщо не ѝ обърна внимание. След като се отърси от смайването си, мъжът се обърна към съседната сергия и каза нещо.
Хората наблизо се развикаха възбудено. Една жена закрещя истерично и се втурна в посоката, откъдето дойде дрипавата старица.
Тълпата се раздвижи и се люшна след жената. Настана бъркотия. Повечето търговци изоставиха стоката си и затичаха към ъгъла. Няколко сергии бяха преобърнати, зеленчуците и плодовете се разпиляха по земята. Десетки яйца се изпочупиха. Търговецът на птици не успя да спаси кафезите – повечето паднаха от количката му, няколко вратички се отвориха и възмутено крякащите кокошки и патици се освободиха от затвора си.
Абел успя да се добере до търговец на подправки, който с голяма бързина събираше стоката си в кожена торба, и го дръпна за ръкава.
– Какво става? Къде отиват всички тези хора?
– Кралят! – извика задъхано търговецът и се обърна към момчето, макар и само за миг. – Минава процесия с краля!
– Кралят е излязъл на улицата? – попита невярващо Жан, но търговецът вече тичаше след тълпата.
– Да идем да го видим! – извика въодушевено Абел и я повлече след себе си.
Двамата затичаха по улицата. Много скоро видяха флаговете с кралската лилия на Бурбоните да се развяват над главите на хората и чуха тържествени сигнали на тромпети и барабани.
Възбудени както никога досега, Жан и Абел се опитаха да се промушат по-напред. За един кратък миг и двамата успяха да зърнат празничното шествие.
Гледката ги зашемети. Херолди и пажове вървяха най-отпред, развяваха знамена и свиреха на тромпети. Следваше ги кралският полк – униформите на офицерите блестяха, а сабите заслепяваха очите. После минаха духовници, понесли огромни разпятия. След тях яздеха придворни, облечени в скъпи дрехи.
