В камината гореше буен огън, но той усещаше леден студ. Усещаше физически мрака, който го заобикаляше още от детството му. Този мрак беше по-страшен дори от адския огън. Треперещ, кралят се уви в халата си и отново втренчи поглед в пламъците. Дебелите цепеници бавно догаряха. Той беше слаб човек и това го измъчваше. Знаеше колко тежки са греховете му, но продължи да съгрешава, затова Господ наказа и него, и ближните му!
Силата на огъня. Спомни си картината, пред която беше стоял с кардинала. Още като малко момче. Може би пет-или шестгодишен. Изпълнен с ужас, разглеждаше пищящите души на платното, поглъщани от огъня на чистилището. "Господ ни наказва за греховете, ако не се откажем от тях, сине мой. Един ден вие ще станете крал на Франция – затова вашите действия имат повече тежест от постъпките на другите. Вие сте длъжен да давате пример на народа си. Затова запомнете завинаги как се мъчат грешните души!" Луи чуваше съвсем ясно гласа на своя възпитател, чуваше дори мекото шумолене на пурпурната му наметка.
Сенките на мъртвите се намираха съвсем близо до него. Носеха се из помещението и му бяха много по-близки от живите.
Загледан в пламтящия огън, той изпитваше страх от онова, което го очакваше след смъртта му. Мракът го обгръщаше като непробиваема броня и го осъждаше на вечна самота.
Жан се събуди и мигом разбра, че нещо не е наред. В първия момент си помисли, че Луи е отишъл в своя апартамент. През последните нощи той спеше с гръб към нея в другия край на леглото, а ако случайно я докоснеше, се отдръпваше, сякаш го е пронизал пламтящ меч. Поведението му я нараняваше дълбоко, но тя разбираше, че той страда. Измъченото му изражение, докато спеше и всички маски падаха, ѝ го показваше съвсем ясно.
Жан стана и облече халата си. Видя ивицата светлина под вратата към салона и се запъти натам. Луи седеше в кресло пред камината и се взираше в пламъците. Жан си спомни за заповедта му да запалят огън, въпреки че навън цареше лято, и болката ѝ нарасна. Влезе тихо в салона, но кралят изобщо не се обърна.
– Защо не можете да спите? – попита кротко тя от прага.
Кралят продължи да се взира безмълвно в пламъците.
– Сир...
Луи очевидно не я чуваше.
– Знаете ли, че аз дори не бях определен за крал? – попита внезапно той с дрезгав, накъсан глас. – Брат ми Луи, херцогът на Бретан, беше по-голям от мен. За по-малко от година умряха той, дядо ми и родителите ми... Бях само на три години... – кралят се засмя горчиво. – Народът дълго говореше за годината, когато танцувала смъртта...
– О, сир! – Жан направи няколко крачки към него, но той пак не се обърна.
– Имам чувството, че те ме преследват. Имам чувството, че аз съм виновен. Сънувам Апокалипсиса, вечното проклятие на адския огън, наказването на грешниците. Чувам писъците им и предупреждаващия глас на кардинала от детските ми години... – Гласът му постепенно заглъхна.
Трепереща, Жан коленичи и сложи ръка върху неговата. Той не я отблъсна.
– Понякога ме е страх, че привличам смъртта, че всички, които са ми близки и означават нещо за мен, умират. Родителите ми, брат ми, метресите ми мадам Дьо Винтимий и херцогиня Дьо Шатору, сега и дофината...
Жан го погледна сериозно със сивите си очи и решително поклати глава.
Не, сир. Бог знае, че вие сте добър човек и още по-добър крал. Тези видения за Апокалипсиса и адския огън... простете, че ще изрека тези думи, но те служат преди всичко да плашат хората и да укрепят властта на Църквата.
Кралят я погледна изумен.
– Това е ерес! Вие поставяте под въпрос Господ и религията! – почти извика той.
Жан отново поклати глава.
– Не, сир, не съм еретичка. Вярвам, че единствено Бог решава кога ще умре всеки човек, но Той не праща смърт, за да накаже вас или когото и да било другиго. Дофината просто не беше достатъчно силна за раждането.
В погледа му блесна отчаяние. Жан разбра колко силно иска да ѝ вярва, но не може.
– Значи според вас не е вярно, че смъртта на Мария Тереза Рафаела е предупредителен знак към нас двамата? Не смятате, че тя е умряла заради нашите грехове – защото ние нарушихме свещения закон на брака?
– Не вярвам – отговори просто Жан. – Простете, но като имаме предвид как живее Дворът на "Версай", досега половината ви придворни трябваше да са мъртви.
Луи я изгледа замислено.
– Думите ви крият опасна логика, мадам.
Жан отпусна глава в скута му.
– Смъртта е ужасна, но вие не сте виновен, когато Бог вика хората при себе си – повтори отново тя. Съзнаваше, че в този миг той се нуждае от нея по-силно отвсякога. Затова се изправи, целуна го нежно и се притисна към гърдите му.
Луи спеше до нея. Двамата се бяха любили кротко, с предпазлива нежност, щастливи, че отново са се намерили.
