Родри избухна в смях — онзи бълбукащ, задавен, свиреп смях, който винаги го обземаше на полесражението. Чуваше се как вие като безумец, докато наближаваше към челния конник. Гмурна се под неточния удар, замахна с меча, улучи ръката на врага и изведнъж осъзна, че срещу него не е Корбин, а най-обикновен войник. Отби нов удар отгоре и рискува да се озърне — беше в капан, а наоколо нямаше и следа от Корбин. Враговете изникваха от всички страни, блъскаха се, за да го стегнат в плътен обръч. Родри отчаяно завъртя коня, усети как по ризницата му изотзад застърга меч и препусна право срещу един млад войник. Момчето не издържа и отстъпи; вече почти бе пробил… ала в този момент нови противници преградиха пролуката. Смехът му прерасна в див вой, когато разбра как изящно са го хванали в капана на бойната чест — като патица на примамка.
— Родри! — отекна нейде съвсем наблизо гласът на Кълин.
Завъртя коня си тъкмо навреме, за да види как сребърният кинжал разкъсва вражеския обръч и застава до него, обърнат към опашката на коня му, за да се отбраняват взаимно.
— Отбивай! — изкрещя Кълин. — Не удряй, само отбивай!
Родри се подчини. Въртеше се на седлото, привеждаше се, отбиваше с щита и меча, за да опази живота си. По рамото му изскърца меч, той се завъртя и отби нов удар с щита. Дървото изпращя. Блеснала стомана полетя към лицето му; пресрещна я с меча. За миг двете остриета застинаха, притиснати едно срещу друго; после някой го удари в гръб и трябваше да се отдръпне. Родри се завъртя и едва успя да поеме удара с щита си; дървото пак изпращя и се разцепи до средата. През дивия си смях и бойните викове чу как хората му крещят: „Към Родри! Към Родри!“. Изведнъж човекът пред него се опита да завърти коня си. Войската на Канобейн почваше да си пробива път. Родри нямаше време да използва преимуществото. Отби с меча удар отстрани, после се завъртя в седлото да пресрещне друг с щита. Двете пукнатини се сляха и половината щит падна на земята.
Родри закрещя като призрак и продължи да отбива с остатъка от щита. Внезапно конят отдясно се вдигна на задни крака и изцвили с онзи зловещ, почти човешки глас, който доблестните създания издават само в предсмъртна агония. Докато животното падаше, Кейнрид уби ездача му в гръб. Зад него Амир сечеше като обезумял и двамата си пробиха път до Родри.
— Милорд! — изрева Родри. — След мен!
Родри завъртя коня си, докато Кейнрид и Амир заставаха зад него. Но не желаеше да следва когото и да било. Пришпори коня си покрай Кълин, приведе глава под нечий удар и на свой ред посече врага отдясно. Тромавият войник не успя да отбие. Мечът го улучи в ребрата и той с дрезгав стон се олюля на седлото. Родри замахна повторно и зашеметеният ездач се свлече под копитата на съседния кон. Конят подскочи, разкъса редицата и сега можеха да се придвижат напред, да си разчистят с мечове път през тълпата, докато войската на Канобейн натискаше от другата страна.
Бавно и мъчително, едва ли не с чисто усилие на волята, те тласкаха конете си напред, привеждаха се, отскачаха, мушкаха най-близкия враг, а хората на Корбин се мъчеха да отблъснат Кълин и удряха само по Родри. Сребърният кинжал се биеше мълчаливо и сякаш скучаеше, докато замахваше и отбиваше със страховита лекота, като че бе някаква природна стихия, ураганен вятър сред тази крещяща, ругаеща тълпа.
Вече почти бяха преминали, когато изотзад някой се промъкна край Кейнрид и жестоко посече коня на Родри. С диво цвилене животното се изправи на задни крака. Родри разбра, че вече е мъртво; измъкна крака от стремената и падайки захвърли настрани парчето от щита. Прелетя през главата на коня и докато се премяташе, спокойно осъзна, че е обречен. Едно копито го улучи в гърба и за момент дъхът му спря. Наоколо се раздаваха писъци и войнствени викове; не виждаше нищо друго, освен конски крака. Пъшкайки от болка, той се надигна на коляно и едва успя да избегне ритник в главата. Чу как Кълин крещи на някого да се отдръпне и чак сега осъзна, че е между конете на собствените си хора. Нов ритник го закачи по рамото.
Внезапно някой го сграбчи и го изправи на крака. Родри се завъртя и залитна към рамото на Кълин. Обезумял кон подскочи и едва не се стовари върху тях. В последния момент Кълин дръпна Родри настрани, после го блъсна към коня си.
— Можеш ли да яздиш? — изкрещя сребърният кинжал.
Задъхан, Родри с усилие се изкатери на седлото. Отпред хората му сечаха свирепо и врагът бавно отстъпваше. Разтрепераният кон се въртеше изплашено, но Родри го овладя, после измъкна крак от стремето, за да може Кълин да яхне зад него. Сребърният кинжал го прегърна през кръста и хвана юздите. През крясъците долетя песен на сребърен рог — сигнал за отстъпление. Първата мисъл на Родри бе, че са загубили сражението; после си спомни, че този път кадвридок е самият той, значи рогът беше на Корбин. Битката се разпадна, враговете отстъпиха и побягнаха.
— Кейнрид! — изрева Родри. — Дай сигнал за сбор!
Ръката на Кълин го пристегна още по-здраво през кръста.
— Милорд! Кейнрид е мъртъв.
