Духчето се ухили, разкривайки дълги и остри зъбки, после изчезна. Ако Дивите не го бяха предупредили, Невин навярно нямаше да усети, че от външните плоскости някой се опитва да изтегли ефирния двойник на Кълин от тялото и после да прекъсне сребърната нишка, която го свързваше с живота. Не Лодлейн, а някой друг, обгърнат в зловонието на черни мисли — човекът, който помагаше на Лодлейн или само се криеше зад него.
— На костелив орех си налетял, драги негоднико — изрече Невин. — Вече знам, че си тук и следващия път ще те разпозная.
Малко преди разсъмване Джил се събуди, повъртя се неспокойно в леглото, после стана и се облече. Когато слезе в голямата зала, сънените слуги изнасяха пепелта от огнището и раздухваха тлеещата жарава. Лейди Ловиан вече седеше на почетната маса. Джил се поклони и владетелката й махна да седне до нея.
— Какво става, дете? И на теб ли не ти се спи?
— Да, ваша светлост. Винаги е така, когато тате замине на война.
Една слугиня дотича и сложи пред тях панички с топла ечемичена каша и масло. Докато Джил и Ловиан закусваха, войниците от охраната взеха да идват на групички по двама-трима, като се прозяваха и закачаха слугините. Някой от тях навярно се препъна, защото изотзад долетя дрънченето на ножница върху дърво. Джил понечи за погледне натам, но звукът прозвуча отново и отново като камбанен звън, закънтя все по-мощно, докато се превърна в грохот на сражение, сред който звънтеше меч върху щит, цвилеха коне, раздаваха се писъци и ругатни. Тя чу собствения си глас да бъбри несвързано за онова, което вижда
и наистина виждаше битката да се разстила далече долу, сякаш летеше над нея като чайка по вятъра. Родри се мъчеше да си пробие път през тълпата около някакъв конник и се смееше диво, обезумял като берсеркер, докато сечеше и отбиваше ударите с окървавен меч. Човекът сред тълпата едва имаше сили да замахва; отчаяно се завъртя на седлото. Кълин. Джил чу как гласът й се извисява в ридаещ писък, когато стрелите на Дженантар засвистяха покрай баща й и почнаха да повалят враговете един по един. Най-сетне родри си проби път и скочи от коня тъкмо навреме, за да подхване падащия Кълин
и ревът на битката постепенно заглъхна сред собствените й ридания и тревожния глас на Ловиан, която крещеше нещо на слугините. Джил погледна право в лицето на Ловиан и чак сега разбра, че нейна светлост я е хванала здраво в прегръдките си. Над тях се привеждаше Дугин, капитанът на охраната.
— Ваша светлост! — тревожно възкликна той. — Какво…
— Деомер, глупчо! — отвърна Ловиан. — Какво друго очакваш, щом е приятелка на Невин и тъй нататък?
Сълзите на Джил изведнъж пресъхнаха, прогонени от леденото разбиране, че Ловиан казва истината. Цялата се тресеше като трепетлика под вятъра. Една слугиня дотича с чаша бъзово вино и Ловиан я накара да го изпие.
— Джил, мъртъв ли е баща ти?
— Не, но е на косъм от смъртта. Ваша светлост, умолявам ви, трябва да отида при него. Ами ако умре, без да си кажем сбогом?
— Виж какво, душата ми се къса за теб, но няма да можеш да намериш армията.
— Няма ли, ваша светлост?
Ловиан потръпна и премълча.
— Освен това — продължи Джил — битката беше тежка. Лорд Родри ще се нуждае от всеки човек, който можете да отделите от охраната. Знам, че мога да ги отведа право при него, наистина знам. Войската е само на двайсет мили оттук. Моля ви, ваша светлост.
Ловиан въздъхна, стана от пейката и плъзна треперещи пръсти по косата си.
— Добре тогава — изрече тя най-сетне. — Дугин, трийсет души веднага да се подготвят за път.
Докато тичаше към стаята си за багажа, Джил проклинаше своя Уирд, мразеше себе си, мразеше и деомера задето я бе обладал. Но заради скъпия си баща беше готова да използва всяко оръжие.
Понякога Родри сам се изненадваше от дълбините на своята гордост. Гърбът го болеше тъй жестоко след вчерашните контузии, че едва се държеше на крака, а след като пристъпът на безумие бе отминал, усещаше мястото на всеки днешен удар, но въпреки това се застави да придружи Слигин на обиколка из печалния лагер. Войниците изнасяха трупове от полесражението. Отвсякъде долитаха яростните им ругатни, когато разпознаваха някой мъртъв приятел. Трябваше да видят, че техният кадвридок е невредим.
— Победа ли да го наречем или не? — запита Родри.
— Все пак Корбин избяга, нали?
Близо до обоза Дженантар и Калондериел стояха на стража при пленниците, които бяха насядали на групички по двама-трима, за да търсят взаимна утеха. Повечето имаха рани, но трябваше да изчакат докато хирурзите привършат с бойците на Родри.
— Нещо ново за Кълин? — запита Дженантар.
— Все същото. — Родри уморено разтърка лицето си. — Идвам да ти благодаря.
— Няма защо. Той стори всичко възможно, за да спаси един мой приятел. Щях да пусна още няколко стрели, но се страхувах да не улуча твоите хора. Всъщност без малко да убия Кълин.
— По-добре ти, отколкото някой от ония мръсници.
— Е, в крайна сметка успя да го измъкнеш, нали? — Слигин бащински потупа Родри по рамото. — Другото няма значение. Сега всичко е в ръцете на боговете.
