Когато военният съвет свърши, Лодлейн се измъкна, без да го забележи Корбин. Не би понесъл да седи и да пие с тоя смрадлив благородник. Докато крачеше през лагера, той забеляза, че войниците го гледат крадешком и тайно кръстосват пръсти в знак против уроки. Бояха се от него, тия крастави псета, и така трябваше да бъде — нека треперят пред Лодлейн Всемогъщи, Повелител на Въздушните сили! В края на лагера спря и се замисли. Колкото и да му се искаше да напусне армията поне за малко, той просто не смееше да остава сам, когато Адерин бе тъй наблизо. Накрая се върна в шатрата си, прогони слугата и легна върху завивките, без да се съблича.
Отвън долиташе смехът на минаващи войници и звънтенето на оръжията им. Някога умееше да прогонва досадните звуци; сега те го докарваха до лудост. Стиснал юмруци и зъби, той лежеше и се тресеше в отчаяно усилие да затвори съзнанието си и да повика съня. Не искаше да търси помощ от мрака. Изведнъж го обзе страх — страх от онзи глас, който щеше да се влее мазно в главата му.
Ала накрая гласът все пак дойде. Отначало го зърна като въображаема черна точица; след това тя почна да се раздува. Лодлейн се бореше с нея, опита се да призове светлината, да прогони мрака с ритуални проклятия и жестове, но петното неумолимо растеше, набъбваше, докато го обгърна непрогледна тъма, от която гласът заговори кротко и търпеливо.
„Защо се боиш от мен тъкмо ти, Лодлейн Всемогъщи, най-велик сред всички майстори на деомера? Та аз само искам да ти помогна, да бъда твой приятел и съюзник. Дойдох да скърбя заедно с теб, че тъй хитроумният план се провали. Днес почти щеше да хванеш Родри в капана.“
„Кой си ти?“
„Приятел и нищо повече. Нося ти вест. Онзи сребърен кинжал е ключът към всичко. Трябва да го убиеш, преди да унищожиш Родри. Размишлявах дълбоко, приятелю мой, и открих, че тук са замесени силите на Уирда.“
„Добре, но кой си ти?“
Гласът се изкиска тихо. Мракът изчезна. Лодлейн дълго лежа изпотен, благославяйки онова, което току-що бе проклинал — нормалните човешки звуци на армията около него. После стана, излезе от шатрата и отиде да потърси капитана на Корбин. Искаше да му даде специални нареждания за онзи проклет сребърен кинжал.
Кълин изведнъж се събуди и откри, че Слигин е клекнал до него. По звездите разбра, че наближава утрото.
— Старият Невин ме вдигна преди малко — каза Слигин. — Армията на Корбин се готви за път. Тия безчестни отрепки се канят да ни нападнат призори.
— А, така ли било? Тогава, милорд, най-добре ще е и ние да им подготвим изненада.
Когато обясни какво има предвид, Слигин се разсмя гръмогласно и разбуди половината лагер. Каруците на обоза вече бяха подредени в кръг около конете на стотина метра от армията. Половината войници подготвиха животните, останалите наслагаха под одеялата дисаги и торби тъй, че да приличат на спящи хора. После въоръжени и готови за бой, всички приклекнаха край конете си в пръстена от каруци. Най-отвътре се гушеха слуги и помощници; отпред стояха копиеносците, готови да запълнят отвора след като изскочи конницата.
Докато из небето се разливаше мека сивота като козина на къртица, Кълин зае място до Слигин. В хладното утро вражеската армия идваше все по-близо през ливадата. Сред хората на Родри шепнешком плъзна заповед: готови за атака!
В средата на ливадата вражеската колона спря за момент, после се разгърна за нападението. Кълин взе да се пита дали не са надушили хитрината; ако лагерът наистина спеше, някой вече щеше да се събуди от далечното дрънкане на оръжие. Армията пристъпи, премина в тръс, идваше все по-напред и по-напред — и изведнъж под звуците на рогове и бойни крясъци редицата препусна в бесен галоп право срещу онова, което приличаше на спящ лагер. Копията излетяха и се посипаха над фалшивите тела по земята.
— Сега! — изкрещя Родри.
С блъсканица и ругатни в теснотията цялата войска се метна на седлата. Крещейки до прегракване, Слигин поведе отряда на благородниците, а подир тях се спуснаха всички останали в колона по четирима. Отпред слисаните противници сипеха люти псувни и се опитваха да удържат устрема си, за да пресрещнат ненадейния удар. Конете цвилеха, вдигаха се на задни крака, хората надаваха отчаяни викове и след минута армията на Корбин се превърна в безредна тълпа.
— Към Корбин! — изрева Кълин и хвърли поглед назад, за да се увери, че Родри е на сигурно място между охраната.
Докато двете армии се сблъскваха, Слигин поведе отряда към покрайнините на схватката. Сред викове и безумно цвилене въоръжените редици се врязаха една в друга като преплетени пръсти. Конниците завиха обратно и битката се разпадна на множество малки схватки и отделни двубой. Кълин следваше плътно Слигин, който водеше отряда из полесражението. Изведнъж Слигин изрева победоносно и пришпори коня в галоп. Изненадан, Кълин изостана леко, докато лордът препускаше към целта си — вражески конник със зелено-кафяв щит. Сред глъчката избухна безумният смях на Родри и цялата група се понесе подир Слигин.
