Слигин стана и се разсмя зловещо.
— Отивам да поговоря с моя капитан. Предлагам да сторите същото.
Докато лордовете се разотиваха, Родри задържа Кълин и нареди на слугата си да донесе медовина в дървени чаши. Известно време пиха на едри глътки, гледайки мълчаливо огъня.
— Господарю кадвридок — обади се Кълин накрая. — Не е безчестие да си вземете телохранител, когато някой се опитва да ви убие.
— О, не това ме тормози. — Родри помълча и отпи нова глътка. — Мислех за Кейнрид. Амир ми каза, че Кейно го пратил напред и останал да ме прикрива. Знаел е какво го очаква.
— Вярно. Дал е клетва да умре за вас и устоя на думата си.
— Проклятие! — Родри се завъртя към него и в очите му блестяха сълзи. — Не разбираш ли, че тъкмо това е най-лошото? Та аз за пръв път предвождам войска. О, винаги съм бил лорд Родри, но само като капитан на баща си или помощник на Рийс. В много битки съм яздил, но никой не е умирал заради мен. По-скоро от мен се очакваше да умра за някого.
— Никога не съм срещал друг благородник, който да се измъчва за подобни неща.
— Пъклото да ги вземе тогава! Проклятие, защо му трябваше на вуйчо да се завира под меча? Не съм му искал скапаното владение.
— Сигурен съм, че утре ще мислите другояче, ваше благородие.
— О, несъмнено. — Родри мрачно се загледа в чашата си. — Все едно, проклет да съм, ако оставя Рийс да докопа земите.
— Знам, че нямам правото да питам, но чак толкова зъл човек ли е брат ви?
— Ни най-малко, стига да не става дума за мен. О, иначе е справедлив, щедър и храбър… с две думи, същински образец за благородник, додето нещата не опрат до брат му. Да пукна, ако знам защо ме мрази толкова много.
Кълин долови в гласа на младежа не само гняв, но и болка.
— Е, милорд, и с моя по-голям брат беше същото. Останехме ли насаме, все гледаше да ме цапардоса, а пък мама вечно беше на моя страна и това още повече го ядосваше.
— Мътните да го вземат! — Родри погледна сребърния кинжал със смутена усмивка. — Естествено, че и ти си имал клан, нали? А аз досега май си въобразявах, че си нещо като дъжда и вятъра, дето вечно бродят из цялото кралство.
— Нищо подобно. — Кълин сдържано отпи глътка медовина. — Баща ми беше корабостроител в Кермор и не съм виждал по-голям пияница и негодник от него. Между нас казано, май повече бягах от него, отколкото от юмруците на брат си. А когато най-сетне ни стори добрината да умре от препиване, жреците на Бел намериха на майка ми работа в гуербретската кухня. Тъй че израснах в дъна.
— Там ли те научиха да се биеш?
— Там. Капитанът на войската се съжали над едно мърляво хлапе, дето вечно размахваше пръчки и ги наричаше мечове. — Кълин прогони растящото чувство на срам с нова глътка медовина. — Той беше добър човек, само че аз не оправдах доверието му.
Родри слушаше с напрегнато любопитство. Кълин остави празната чаша и стана.
— Късно е вече, господарю кадвридок. Ако ми простите волността, мисля, че е време да си лягаме.
И преди Родри да го спре, той побърза да се отдалечи.
Дори и за девериец лорд Новек беше висок — почти два метра могъщи мускули и едри кости. А тази вечер беше и разгневен. Застанал със скръстени ръце малко настрани, той гледаше яростно как Корбин и другите благородници обсъждат бойните планове. Лодлейн тревожно го държеше под око. Най-сетне лордът изръмжа злобна ругатня и пристъпи напред.
— Не ми харесва това — озъби се той. — До гуша ми дойде от вонящото ви безчестие. Не искам повече хитрини като днешната.
Другите се завъртяха към него и в очите им проблесна вина.
— Като мъже ли ще се бием, или като смрадливи селяндури?
— Е, хайде сега — пристъпи към него лорд Кенид, възпълен мъж с гъсти прошарени мустаци. — Кое е по-безчестно — да използваме ума, с който са ни надарили боговете, или да убиваме благородници, когато с тях нямаме никаква вражда?
— Правилно — вметна Корбин. — Враждата ни е само с Родри и с никой друг.
— Що не хванеш шопара за топките? — ядно отвърна Новек. — Страх те е да не се намеси гуербретът, там е цялата работа. Казвам ви, не ми харесва да се промъкваме като глутница дръгливи псета около градско бунище.
Засегнати от думите на Новек, по-младите лордове се колебаеха, а дори Корбин и Кенид не смееха да го погледнат в очите. Лодлейн изстреля от аурата си силова линия и шибна с нея аурата на Новек, както дете върти пумпал с камшик. Лордът леко се олюля и очите му станаха безизразни.
— Но милорд — примирително изрече Лодлейн, — ако провлачим тази война, може по грешка да загинат хора като Слигин и Передир. Би било жалко да се стигне дотам.
— Жалко, наистина — бавно проговори Новек, без следа от предишната ярост. — Съгласен съм, съветнико. Планът е добър.
— Значи никой не възразява? — побърза да се намеси Корбин. — Чудесно. Вървете да съобщите заповедите на капитаните си.
