Той не довърши. Невин вдигна очи към тавана, сякаш призоваваше боговете да видят ината му, после си събра нещата и мълчаливо излезе. Кълин дълго лежа буден, като си мислеше с надежда, че обсадата може и да се проточи. Току-виж минало достатъчно време, за да оздравее и да измъкне Джил преди сражението. Въпреки цялата си ярост, би изпитал болка, ако се наложеше да убие младия Родри. Той се навъси при спомена как отчаяно се сражаваше Родри, за да го измъкне от схватката — него, някакъв си презрян сребърен кинжал. Мнозина лордове не виждаха в смъртта на един сребърен кинжал нищо друго, освен удобен начин да си спестят някой и друг сребърник. И все пак, ако Джил загинеше… при тая мисъл Кълин пророни няколко сълзи и засрамено побърза да ги изтрие.
Писмото от Рийс беше кратко и вбесяващо.
„Милейди, разбрах, че вашият кадвридок все още държи под обсада Дън Бръдлин. Тъй като лорд Талид ми представи доказателства за продължаващата измяна на лорд Корбин, позволявам ви по свой избор да решите въпроса с военни средства. Нека ви предупредя, че дори една евентуална победа не ще усмири докрай недоволството, докато Родри е ваш наследник.“
Ловиан смачка пергамента на топка. Изкушаваше се да го захвърли в лицето на пратеника, но в края на краищата младият войник не беше виновен, че господарят му е отвратително надменно говедо.
— Виждам, че сте недоволна, милейди — каза Невин.
Ловиан изсумтя, разгъна пергамента и му го подаде.
— Свободен си — каза тя на вестоносеца. — Иди да пийнеш с моите хора. Скоро ще ти предам отговора.
Момчето скочи на крака и побърза да избяга от нейния гняв. Невин прочете посланието, въздъхна и го върна на Ловиан.
— Рийс дълбоко греши за недоволството — каза той. — В тази война Родри доказа колко струва.
— Естествено. Рийс просто иска да ме ядоса и да спаси скапаната си гордост. Между нас казано, стори го напълно успешно.
В голямата зала царуваше необичайна тишина. На мястото, предвидено за двеста души, седяха само десетина от по-леко ранените.
— Мислиш ли, че би трябвало да помоля Рийс за намеса? — попита Ловиан. — Сърцето ми се къса, като помисля, че ще загинат още хора.
— И моето, но хората вече харесват Родри и ако Рийс намери начин да го лиши от наследство, пак ще започне недоволство. Това може да доведе до нов бунт и още по-големи нещастия.
— Прав си. — Ловиан грижливо сгъна пергамента и го прибра в подгъва на роклята си. — Ще се успокоя, после ще пратя на Рийс отговор, че намесата му не е необходима.
Обсадата на Дън Бръдлин се превърна в рутина — скучна и в същото време напрегната. Тъй като Корбин можеше да нападне всеки момент, всички се движеха въоръжени и готови за бой, но нямаха какво да правят, освен да доизлъскват оръжията, да яздят безцелно около дъна и да се забавляват с безкрайни игри на зарове. Макар че Джил се мъчеше да избягва Родри, в теснотията на лагера това се оказа невъзможно. Понякога отиваше да си вземе дажбата и го заварваше между каруците, друг път се сблъскваше с него на връщане от табуна, където ходеше да се грижи за Изгрев. При тия случайни срещи той най-често мълчеше и не се опитваше да я задържи, но от време на време тя го поглеждаше и усещаше, че се дави в синевата на неговите очи.
На седмия ден от началото на обсадата Джил имаше чувството, че ще полудее от това непрестанно очакване. Както призна пред Адерин същата вечер, просто се страхуваше.
— Тате казва, че всеки човек с капка мозък в главата се страхува преди битка. Е, това би трябвало да ме утешава. Поне имах време да свикна с проклетата ризница. Днес тренирах с Амир и тежестта вече не ми пречи.
— Много добре. Отдавна чаках да го чуя.
Джил усети по гърба си студена тръпка.
— Лодлейн е ключът към всичко — продължи Адерин. — Корбин е омагьосан толкова отдавна, че без Лодлейн няма да издържи и ще се предаде, или ще направи опит за пробив. Вече помолих Дженантар и Калондериел да ми помогнат да убием Лодлейн. Ще дойдеш ли с нас, когато тръгнем на лов за ястреба?
— Да, непременно, но как ще стигнем до него?
— Ще накарам Лодлейн да излети. Обзалагам се, че мога да го подмамя, защото го познавам много добре. — Старецът бавно се изправи. — Може и да не стане веднага, но все пак се обзалагам, че накрая ще дойде при нас.
След като Адерин се отдалечи, Джил остана до огъня и се зачуди какъв ли странен деомер ще използва, за да подмами врага си навън. Все още размишляваше над това, когато Родри пристъпи откъм сенките безшумно като елф и седна до нея. Сърцето й заподскача от неволното докосване на ръкава му.
— Кажи ми нещо. Сигурна ли си, че Невин говореше истината, когато каза, че Уирдът ми е обвързан с Уирда на цял Елдид?
— Сигурна съм. Родри, пак ли се тормозиш, че оставяш на жена да се бие вместо теб?
— Е, та кой мъж не би се тормозил? Но не ми е само до честолюбието. Непоносима е мисълта, че може да пострадаш. По-скоро бих предпочел бардовете да ме осмиват, отколкото да рискувам и малкото ти пръстче.
— Да не сте пил медовина, ваше благородие?
— О, не ми се прави на непристъпна дама! Обичаш ме и знаеш, че те обичам.
