— Я стига с тия фъшкии! Може и да си бил опозорен някога, инак нямаше да носиш кинжала, но да не мислиш, че ме е грижа какво си извършил преди толкова много години? Дойдох да ти предложа място във войската и то не какво да е. Искам те за капитан. И не само аз… Амир и момчетата все подмятат каква чест щяло да бъде, ако яздят след теб.
— О, богове, не мога да приема.
— Какво? Защо не?
— Аз… ами… просто не подобава.
Родри вирна глава.
— Глупости! Дори питах Слигин какво мисли за тази идея и той рече, че е адски добра. Хич недей да се тревожиш, че васалите ми ще те гледат отвисоко или нещо подобно.
Кълин отвори уста, но не намери думи. Никога не би могъл да разкрие пред Родри истинската причина, поради която искаше да избяга от най-великодушния благородник, когото бе срещал през живота си.
— О, пъклото да те вземе, Кълин! Наистина ли ще ми откажеш?
— Не, милорд.
— Добре тогава. Колениченето и големите приказки ще ги отложим докато оздравееш. Хей, ама ти си пребледнял като платно. Чакай да ти помогна, капитане. Трябва да си легнеш.
Кълин прие помощта му и успя да се дотътри до леглото. След като младият лорд излезе, той остана да лежи, забил поглед в тавана. Родри му възвръщаше честта и достойнството, които бе смятал за безвъзвратно изгубени, ала сам Кълин завинаги щеше да знае, че е недостоен, че дълбоко в душата му се таи отрова. Джил, Джил, помисли той, как можах… със собствената си дъщеря! Заби лице във възглавницата и се разплака за пръв път откакто бе лежал върху гроба на Сериан, но сега плачеше както за нея, така и за дъщеря й.
След като Кълин я изгони от стаята, Джил слезе нацупена към голямата зала, но скоро осъзна, че вероятно наистина ще е по-добре да я няма, когато се срещнат двамата с Родри. Тъй като войниците бяха отишли да се погрижат за конете, а благородниците и Ловиан се съвещаваха в стаята на ранения Слигин, залата беше пуста, само една слугиня лениво бършеше масите с мокър парцал. Джил си наля халба пиво, после застана до войнишкото огнище, където няколко горящи цепеници прогонваха влажния хлад. След няколко минути Родри слезе по стълбището и тръгна към нея. Поклони се, сетне я погледна с тъй жадни очи, че тя разбра за какво си мисли — за нощта, която бяха прекарали заедно.
— Току-що разговарях с Кълин. Назначих го за капитан на войската.
— Заради него самия, или за да остана тук?
— Защото го заслужава.
— Тогава благодаря от все сърце, милорд.
— Боли ме, когато ми казваш милорд. — Родри наведе глава и застърга по плочките с връхчето на ботуша си. — Но не съм забравил споразумението — само една нощ и нищо повече.
— Много добре.
И все пак, когато се погледнаха, тя искаше само да се хвърли на шията му и да го целуне, независимо кой можеше да ги види.
— Майка ми ще ти предложи място в свитата си — добави Родри след дълго мълчание. — Да пукна, ако разреша да прислужваш около масите или да кълцаш ряпа в кухнята.
— А би ли ми предложил място във войската?
— Искаш ли? Няма да ти откажа.
— Не искам. Просто се чудех какво ли ще отговориш.
— Ако можех, бих ти дал каквото поискаш. Ах, Джил, бих се оженил за теб, ако имаше начин. Искрено ти го казвам. Не са просто лукави слова на безчестен мъж.
— Знам. И аз бих се омъжила за теб, ако имаше начин.
В очите на Родри бликнаха сълзи. Наистина е като елф, помисли тя, макар че сама едва се сдържаше да не заплаче. Той раздразнено избърса очите си с ръкав и извърна глава.
— О, богове, толкова почитам баща ти! И от това най-много ме боли.
После Родри излезе и затръшна вратата на залата. За момент Джил се запита дали не би било най-добре да потегли сама като сребърен кинжал, но съзнаваше, че най-разумното ще е да приеме предложението на Ловиан. Дългият път бе свършил тук, в Дън Гуербин, където щеше да живее до Родри — близо и в същото време безкрайно далече. Изведнъж й се прииска да прегърне баща си. Тя отново напълни халбата и тръгна нагоре. Когато влезе в стаята, Кълин лежеше и по очите му разбра, че е плакал. Сигурно беше трогнат от доверието на Родри.
— Пиво ли носиш на стария си татко? — Кълин се надигна и по устните му трепна измъчена усмивка. — Благодаря ти.
— Чух от лорд Родри каква чест ти е оказал. — Джил му подаде халбата. — Страхотно. Крайно време беше някой да разбере що за човек си.
Кълин болезнено присви очи.
— Раната ли те мъчи?
— Малко. Пивото ще ме оправи.
Джил приседна на ръба на леглото и го загледа как пие. Имаше чувството, че никога не е обичала по-силно своя великолепен татко, който изведнъж си възвръщаше цялата чест и слава.
След пладне Ловиан повика Джил в женските покои. Разположени на втория етаж в една от страничните кули, те бяха просторни и удобни — знак, че владетелите на Дън Гуербин винаги са се грижили за жените си. Имаше отделни стаи за всяка компаньонка на Ловиан, а полукръглата обща зала беше обзаведена с бардекски килими, масички и множество изящни тапицирани кресла. Владетелката посрещна сърдечно Джил и я покани да седне, Медила донесе захаросани праскови, а Даниан й предложи чаша бяло бардекско вино.
