— Благодаря. Наистина много бих се радвала пак да ви видя.
— И това може да стане някой ден — каза Адерин. — Ако ли не, мисли си понякога за мен, а аз също няма да те забравя.
Докато тримата се качваха на конете, Джил усети как в очите й избиват сълзи. Никога не бе срещала хора, които толкова да й допадат. Някой ден ще отида на запад, помисли си тя, непременно ще отида. Ала усети в сърцето си лек хлад и разбра, че това „някога“ няма да е скоро, а може и изобщо да не дойде. Стоя край лагера докато те се изгубиха от поглед, после се върна при своите и при Родри, който я чакаше начело на колоната.
В деня, когато победоносната армия се завърна в Дън Гуербин, Кълин седеше край прозореца, откъдето имаше чудесен изглед към портата и двора. Денят беше облачен, под ситния дъждец камъните на калдаръма изглеждаха чисти и лъскави като метал, а през прозореца нахлуваше студен вятър, но той продължаваше да чака, докато най-сетне през портата се зададе колона от конници, наметнати с вълнени плащове. Най-отпред беше Джил, яхнала златен западняшки жребец. Широко ухилен от радост и облекчение, Кълин се подпря на перваза и я загледа как слиза от седлото, подхвърля юздите на един слуга, после изтичва към броха. Той затвори дървените прозорци и се обърна, защото знаеше, че Джил бърза към него. Само след минута-две вратата се отвори и тя спря задъхана на прага.
— Ти какво? Да не си тичала по стълбището?
— Аха. Ако ще ме биеш, дай да свършваме по-бързо.
Кълин се разсмя и протегна здравата си ръка.
— Още съм твърде слаб, за да те бия. А и не ми се ще, толкова адски се радвам да те видя жива.
Когато тя се хвърли към него, той я прегърна тромаво, усещайки в ребрата си болка от заздравяващата рана, после я целуна по челото. Джил му се усмихна лъчезарно.
— Ако знаеш само как се надува напоследък старият ти татко, миличко. Значи моето момиче е герой на деня, така ли? Видях те с какъв кон пристигна. Кадвридокът ли ти го подари?
— Да — ухили се Джил. — А на пиршеството след битката ми отредиха почетното място.
— Гледай го ти, дивото коте. — Кълин я стисна още по-силно. — Обаче да знаеш, чуя ли те пак да приказваш за битки, такъв бой ще ти тегля, че да не можеш да яхнеш кон.
Усмивката й внезапно изчезна.
— Не се безпокой, тате. О, великолепно е да си стоя при теб и да разказвам за бойната слава, но не искам вече никога да тръгна на бой.
— Добре тогава. Сигурно така е трябвало — сама да се опариш. И ти като мен не слушаш чужди съвети.
Когато тя се разсмя, той наведе глава да я целуне, после забеляза, че Невин стои пред отворената врата и на лицето му е изписан ужас, който веднага изчезна. Кълин пусна Джил и се отдръпна. Погледът на стареца беше като огледало, разкриващо онази грозна и страшна тайна, която до този миг бе крил дори от самия себе си.
— Как си? — запита Невин. — Кадвридокът иска да те види, но реших първо да проверя дали не си изморен.
— Добре съм.
— Наистина ли? — Невин вдигна вежди. — Виждаш ми се пребледнял.
— Добре съм — изръмжа Кълин. — Джил, остави ни сами.
— Тате, искам да чуя какво ще каже негово благородие.
— Марш навън!
Тя отскочи като подритнато куче и изтича от стаята. Сърцето му се сви, защото знаеше каква болка й причинява. Не смееше да погледне Невин.
— Знаеш ли — каза старецът, — най-тежките битки понякога се водят без оръжие.
Кълин усети как срамът го облива като кофа студена вода, но за щастие Невин си тръгна, без да каже нищо повече. Останал сам, той подпря гръб на капаците и разбра, че трепери. Обеща си веднага щом оздравее, да остави Джил под грижите на Ловиан и да замине далече от тук. Щеше да боли непоносимо, но друг начин нямаше. Знаеше, че когато настане време, ще има сили да стори това, защото го вършеше заради нея, а ако загинеше в следващата битка нейде далече от Елдид, тя може би никога нямаше да узнае, че е мъртъв.
— Кълин — обади се Родри.
Той стреснато вдигна глава; не бе усетил кога е влязъл младият лорд.
— Как си? Ако искаш, мога да изляза.
— Добре съм, милорд.
Днес Родри беше облечен наистина като благородник — фина риза с бродирани червени лъвове, кариран плащ, закопчан със скъпоценна брошка, великолепен меч на бедрото. Ала въпреки това в този момент Кълин го виждаше като юноша, когото би могъл да обича като син. И от тази раздяла щеше да го боли.
— Ще ми простиш ли, че отведох Джил на война? — запита Родри. — Не ми беше леко да разреша на едно момиче да се бие вместо мен.
— Та кой сте вие, че да спорите с деомера? Знаете ли милорд, още откакто беше съвсем мъничка, Джил все си мечтаеше за бойна слава. Не съм изненадан, че се вкопчи в първата попаднала възможност. Открай време си е такава — иска ли нещо, става хитра като невестулка.
— Е, може би. — Родри извърна глава. — Но прощаваш ли ми наистина? Сърцето ми се късаше, като се питах какво ли ще си помислиш за мен.
— Слушай, момко. Не подобава на благородник да се тревожи какво ще си помисли един опозорен човек като мен.
