Накрая войниците млъкнаха, зашеметени от пиене. Джил помоли лордовете да я извинят и излезе от залата с Адерин. Отведе стареца до шатрата на елфите, настани го удобно и се просна върху завивките си. Дълго лежа будна, слушайки как хората се тътрят един по един към лагера. Когато се възцари тишина, тя стана и се измъкна, без да събужда Адерин. Пред шатрата на Родри спря, но само за миг, сетне отметна завесата и се вмъкна под нея. Чу как Родри се надига в мрака със сънливо ръмжене. Пристъпи напред и седна до него.
— Джил! Какво търсиш тук?
— А ти как мислиш?
— Ти си полудяла. Бягай, преди да съм опозорил и двама ни.
Когато тя го погали по лицето, Родри застина като вкаменен.
— Престани! Не съм от камък.
— И аз. Защо да нямаме поне една-едничка нощ?
Той не отвърна нищо. Джил смъкна ризата и я захвърли на земята. Родри се завъртя, сграбчи раменете й, дръпна я към себе си и я целуна тъй жадно, че за миг тя се изплаши — беше много по-силен от нея. Дланите му плъзнаха по голия й гръб, завъртяха я и той продължи да я обсипва с целувки. Джил се почувства омекнала и немощна като парцалена кукла, изцяло в негова власт, но когато треперещите му пръсти я погалиха по гърдите, тя усети как в тялото й пламва страст не по-слаба от неговата. Преметна ръце около шията му и сама го целуна, докато той я полагаше върху завивките. Последните й страхове изчезнаха като догаряща пепел от есенно листо.
А далече от тях в Дън Гуербин спящият Невин внезапно подскочи и разбра какво се е случило.
— Ах, тия млади глупци! Е, дано поне имат благоразумието да го укрият от Кълин.
Може ли ковач да закрепи подкова без гвоздеи? Може ли шивач да ушие риза без конци? Точно по същия начин доблестта скрепява цялото кралство, като кара човека да се подчинява на висшестоящите и да бъде великодушен към своите подчинени. Без доблест кралството ще рухне, додето накрая хората престанат да се подчиняват дори на самия крал и вече никой не иска да подхвърли къшей хляб на прегладняло дете. Затуй всеки благородник трябва да почита своя владетел във всяко едно отношение и най-строго да спазва законите и обичаите…
— И тъй, Джил е убила Корбин — каза Ловиан. — Кълна се в Богинята, никога не бих го повярвала.
— О, аз имах вяра в нея — отвърна Невин. — Тя самата не подозира с какви… нека ги наречем възможности… разполага.
— Твърде загадъчно говориш.
— Ще трябва да се задоволиш с това. Извинявай.
Ловиан се усмихна, сякаш искаше да каже: „Друго не съм и очаквала, стари приятелю“. Двамата седяха в градината зад броха на Дън Гуербин и наоколо последните рози ръсеха алени листенца по сивите плочи.
— Ще дойде ли и твоят приятел от запада? — запита Ловиан.
— Не. Надявах се да дойде за в случай, че Рийс поиска да чуе нещо повече около престъпленията на Лодлейн, но и той, и двамата западняци с него бързат да се приберат при своя народ.
— Странни са тия западняци. Знаеш ли, толкова много хора ги ненавиждат, а на мен винаги са ми допадали — не чак дотам, че да заживея с тях, но все пак…
Макар че тя говореше съвсем небрежно, в мисълта на Невин изведнъж припламна подозрение.
— Лова, ще разрешиш ли да те попитам нещо, което може да се окаже грубо и оскърбително?
— Разрешавам, но може и да не отговоря.
— Разбира се. Наистина ли Тингир е бащата на Родри?
Ловиан сведе глава настрани и го погледна дяволито. Въпреки прошарените коси и бръчките по лицето, Невин ясно си представяше колко красива е била преди двайсетина години.
— Не е, щом искаш да знаеш. Дори с Медила и Даниан не съм го споделяла, но е така.
— Уверявам те, че ще пазя тайната. И как тъй си се срещнала със западняк?
— Ама че набито око имаш, приятелю! Тук го срещнах, в Дън Гуербин, когато брат ми беше тиерин. — Ловиан се загледа настрани и усмивката й стана печална. — Беше през онова лято, когато Тингир взе Линед за любовница. Още бях млада и не разбирах нещата както сега. Знаех, че по времето на Зората около него би имало цял куп любовници, но това съвсем не ме утешаваше, затова си грабнах багажа и пристигнах на гости при Гуарик. Спомням си как седях в тази градина и плачех от унижение. После, както се случва и до днес, неколцина западняци пристигнаха да доведат на тиерина табун коне и сред тях имаше един много красив бард — най-красивият мъж, който някога съм виждала, въпреки странните му очи. — Тя помълча и лицето й се проясни. — Взех каквото ми се изпречи на пътя. Презираш ли ме?
