— Ни най-малко, а и ти не ми се виждаш твърде засрамена.
— По-скоро ми става смешно като си припомня. — Ловиан отметна глава като палаво девойче. — Онзи бард някак ме накара да осъзная, че всъщност не обичам Тингир, а властта да съм негова съпруга. Прекарахме заедно няколко чудесни седмици. Когато се прибрах, дадох на малката Линед да разбере кой командва в Аберуин. Но ще призная, че когато ми дойде време за раждане, малко се поизплаших. Щом положиха Родри върху гърдите ми, най-напред му погледнах ушите.
— О, без съмнение. — Невин тихичко се изкиска. — Смяташ ли някой ден да кажеш истината на Родри?
— Никога, и то не заради доста поувехналата ми репутация. Просто всички в Елдид трябва да вярват, че Родри е законороден Мелуейд, инак ще изпусне властта над Дън Гуербин. А горкият ми син е толкова честен, че не вярвам да опази тайната.
— И аз тъй мисля. Момчето наистина е непреклонно на тема чест. Благодаря, че ми каза истината. Така изясняваш една голяма загадка. Адерин отдавна разправяше как западняшката кръв в клана Мелуейд била прескочила сума ти поколения, за да се събере изведнъж у Родри, но това ми се стори малко пресилено.
— И напълно излишно. — Ловиан кимна отривисто, после смени темата, давайки ясно да се разбере, че повече не желае да говори за това. — Чудя се кога ли ще се накани Рийс да дойде насам. Трябва да одобри решенията ми относно бунта. Сигурно вече е подготвил някоя и друга гнусна забележка, за да помрачи победата на брат си. Нямаш представа колко тежко е за една жена синовете й да враждуват. Невин, знаеш ли защо Рийс мрази Родри толкова силно?
— Не. Де да знаех… сигурно щях да ги помиря някак.
Този път Невин не се изплъзваше от отговора с двусмислици. Години наред бе размишлявал, за да открие дали омразата на Рийс е част от сложната верига на Уирда около Родри и Невин. Но не, това бе просто един от онези случаи на нелепа вражда, каквито се случват понякога между най-близки роднини. Рано или късно Рийс и Родри трябваше да разчистят омразата — ако не в този живот, то през следващия, но за щастие това вече не бе негова грижа.
Разбира се, имаше да се тревожи за още мнозина и след пладне той се изкачи в стаята на Кълин. Завари го да седи облечен на скрина до прозореца, подпрял шинираната ръка върху перваза. Беше блед и толкова изпит, че тъмните кръгове под очите му приличаха на сенчести езера, но вече отиваше към оздравяване.
— Как мислиш, добре ли ще заздравее тая проклета ръка? — попита Кълин.
— Откровено казано, не знам. Ще трябва да изчакаш докато свалим шините. Според мен има надежда. Костта е счупена чисто, а и ти отначало беше твърде зле, за да мърдаш.
— Добре поне, че не е дясната.
— Хей, още ли се заканваш на Родри?
— Не ставай глупав, билкарю. Джил е жива и здрава, тъй че няма какво да приказваме. — Кълин разсеяно се загледа през прозореца. — Но тепърва ще трябва да си изкарвам хляба по дългия път.
Наистина беше така и Невин внезапно усети дълбоко съчувствие към своя стар враг, чийто живот зависеше от това, доколко добре умее да си служи с меча и щита. Дори за лечител с неговите познания всяка счупена кост беше тежка задача просто защото шините от дъски, платно и заешки кожи никога не осигуряваха пълна неподвижност.
— Е — каза Невин накрая, — поне ще имаш цяла зима за възстановяване. Родри несъмнено ще те приюти до пролетта.
— Вярно. Нашият млад лорд е далеч по-доблестен от мнозина благородници. И ти ли ще презимуваш тук?
— Да.
Невин едва не добави: „Че как иначе?“. Тук щяха да се нуждаят от него. Скоро бурната елдидска зима щеше да ги затвори зад стените на дъна и двамата млади едва ли щяха да скрият задълго любовната си връзка. В края на краищата, те си припомняха една страст, която бяха споделяли живот подир живот — споменът изплуваше почти до повърхността на съзнанието им и там го откриваха, смятайки, че е нещо ново. Дори и без щит, Кълин би бил много опасен противник за Родри, особено като се има предвид, че елдидските закони даваха на бащата правото да убие всеки мъж, който опозори дъщеря му.
Армията остана в Дън Бръдлин още няколко дни, за да погребат мъртвите, а ранените да съберат сили пред дългото пътуване. Джил бе доволна, че от уважение към деомера Родри нареди на хората си да погребат Лодлейн достойно, вместо да го хвърлят в обща яма с другите бунтовници… но всъщност напоследък всяка постъпка на Родри я радваше, сякаш той бе някакво божество, слязло сред простосмъртните. Споменът за нощта в неговите прегръдки не я напускаше. Вместо да утоли жаждата, тази нощ само още повече я разпалваше, като че се бе опитала да гаси огъня с масло. Но тя държеше на думата си и се стараеше да го отбягва. Мъчеше я и друга мисъл: ами ако баща й узнаеше?
Най-сетне настана утрото за потегляне към Дън Гуербин. След като оседла коня, Джил отиде да се сбогува с Адерин и двамата елфи, които широко се усмихваха при мисълта, че напускат човешките земи и скоро ще се завърнат в родния край.
— Слушай, Джил — каза Калондериел. — Ако някога ти омръзне Елдид, хващай коня и идвай на запад при нас. Дивите ще ти покажат пътя.
