— Точно така, а ти си достатъчно умна, за да изучиш премъдростите. Ако решиш да си тръгнеш, Ловиан ще те разбере. Тя знае, че с мен ще си в безопасност.
— Ами тате? Не вярвам да ме пусне, а право да си кажа, толкова неща сме преживели заедно, че и аз не искам да се разделяме.
— И все пак няма съмнение, че рано или късно ще трябва да го напуснеш.
Макар че Невин говореше тихо, думите я прорязаха като нож.
— Ама защо? — трепна Джил. — Ако остана тук…
— Не ми ли каза току-що, че си нещастна?
— Да, така е.
— Просто си помисли. Не се налага да решаваш веднага.
Невин я остави остави сама с тежката задача да оправи пакостите на джуджето. Докато разплиташе конците, Джил се замисли над предложението. Странно, но много по-лесно можеше да си представи как броди с муле по пътищата и раздава билки на селяните, отколкото как се омъжва и живее в охолство при някой дребен благородник. Вярно, нямаше да е леко да напусне Кълин, но щом й домъчнееше, можеше да го навестява. Във всеки случай нямаше да е тъй болезнено, както да бъде затворена в дъна с Родри и младата му съпруга, да го вижда всеки ден и да знае, че друга жена владее недостъпната й мечта.
Или поне тази сутрин я мислеше за недостъпна. Привечер тя излезе да подиша чист въздух и Родри я догони между бараките край стената.
— Не би трябвало да тичате подир мен, милорд — каза Джил. — Ами ако някой ви види?
— Свинска пръдня не давам дали ще ме видят. Трябва да поговоря с теб. Ела да се усамотим някъде.
— Я виж ти! Май не искате само да поговорим.
— И тъй да е. Какво от това?
Родри се усмихна тъй нежно, че Джил без повече възражения го последва към едно потайно кътче зад бараките.
— Тук е добре засега — каза Родри. — Аз, значи…
Думите като че заседнаха на гърлото му.
— Ами, такова… — започна отново той. — Разбираш ли, аз… само да не ти прозвучи нахално.
— Казаното дотук не ми звучи по никакъв начин, милорд.
— Знам. Е, става дума за онова споразумение между нас.
— Така си и мислех. Да знаеш, че си държа на думата, мътните да те вземат.
— Нещата малко се промениха. Аз…
Той отново засече и я загледа с безсилна, глуповата усмивка. От яд Джил понечи да си тръгне, но Родри я сграбчи за раменете. Когато се завъртя да го отблъсне, тя се препъна в роклята и падна в прегръдките му. Той се разсмя, целуна я, удържа опитите й да се измъкне и пак я целуна с такава нежност, че тя метна ръце около шията му, разцелува го и неволно си припомни каква наслада обещават тези целувки.
— Не залоствай вратата довечера — каза Родри.
— Глупчо! Ако някой те спипа, новината ще плъзне из целия дън.
— Че кой освен мен ще броди посред нощ? — Той я целуна лекичко и задържа устни върху нейните. — Просто недей да залостваш.
Когато Джил го отблъсна, той се усмихна широко.
— Знам, че ще го направиш. До довечера, милейди.
Обзета от ярост и страст едновременно, Джил вдигна поли, хукна покрай бараката и едва не налетя върху Кълин. Тя изписка от ужас. Сигурно бе видял и чул всичко.
— Съжалявам, тате — едва избъбри Джил.
— И с право съжаляваш, щом се държиш като слугинче на място, където всеки може да те види.
— Няма вече. Обещавам.
— Добре. Имаш си стая за тия работи, нали така?
Светът се завъртя пред очите й, като че Кълин я бе ударил. Той се усмихна едва доловимо, после отмина и подвикна на Родри да го изчака. Двамата се отдалечиха, увлечени в разговор за някакви новобранци.
— Значи това е искал да ми каже Родри. О, кълна се в Богинята!
Чувстваше се предадена. Дълго стоя така, като се питаше защо вместо радост изпитва унижение. Кълин я даваше за любовница на Родри, просто я преотстъпваше като кобила, а тя бе прекалено влюбена, за да протестира. В този миг ясно видя какъв живот я очаква — да бъде разкъсвана между тези мъже, да обича и двамата, ала да не владее нито единия, нито другия. Родри щеше да си има съпруга, Кълин — войската. В известен смисъл щеше да бъде ценна за тях — като скъп меч, който никога не потегля на бой, а само виси на стената, колкото понякога да го свалят и да му се любуват. Не мога да приема това, каза си тя. Няма да го приема! Но знаеше, че може и ще приеме. Решетките на нейната клетка бяха изковани от любов и нямаше да я пуснат навън, колкото и да се бори.
Привечер Джил дълго мисли над въпроса дали Родри да завари вратата отворена или залостена. Реши, че трябва да издържи и да му покаже, че баща й не може да се разпорежда с нея като с някакъв боен трофей. Преди да си легне, тя залости вратата, но не можа да заспи и твърдостта й взе да се топи като пясъчна дюна под напора на ураган. Ругаеше се, казваше си, че е пропаднала уличница, ала накрая стана и дръпна дървеното резе. Постоя малко, пак го намести и пак го дръпна. Свали нощницата, легна си и усети как сърцето й бие забързано в мрака. След броени секунди Родри се вмъкна уверено и безшумно като крадец.
— Само този път, обич моя — прошепна той. — Само този път искам да те имам на светло. Да видя как изглежда лицето ти.
