Вечерта преди потеглянето за Аберуин, Невин реши да потърси Кълин и го намери в стаята над казармата. Облечен в нова риза с бродирани червени лъвове, капитанът седеше на леглото и лъскаше меча си под лъчите на фенера. Той посрещна гостенина радушно и му предложи единствения стол.
— Исках само да си кажем две-три думи. По един доста деликатен въпрос.
— Бас държа, че говориш за Джил.
— Именно. Признавам, че ме изненада, като й позволи да постъпва така.
Кълин вдигна меча пред очите си, откри някакво незабележимо петънце и се зае да го търка с парцала.
— Мисля, че тъкмо ти не би трябвало да се изненадваш — каза накрая той. — Знаеш защо трябваше да се отдръпна.
Когато вдигна глава и погледна Невин право в очите, старецът му се възхити за пръв път от четиристотин години насам. Цялото високомерие, преследвало Герейнт живот подир живот, сега бе изчезнало и на негово място оставаше само смирена гордост, породена от осъзнаването на горчивите житейски истини.
— Истинската доблест не се печели само на бойното поле — отвърна Невин. — Ти заслужи своята.
Кълин сви рамене и захвърли меча на леглото.
— В крайна сметка всичко се урежда адски добре за Джил, нали? Тя ще има живот, какъвто не съм и мечтал да й осигуря. Дори да бях събрал зестра от нечий откуп, какъв съпруг можех да й намеря? Някакъв занаятчия, или може би кръчмар и толкоз — цял живот да се бъхти от тъмно до тъмно. А сега се издигна доста високо за дъщеря на един сребърен кинжал.
— Така си е. Не бях поглеждал нещата от тази страна.
— Не ти се е налагало. Как казваше старата поговорка? По-добре бедна, но честна, а? По-скоро бих прерязал гърлото на Джил, отколкото да я оставя да се превърне в уличница, но по дългия път човек се научава да не придиря много-много по въпросите на честта. О, богове, та аз съм продавал честта си хиляди пъти. Кой съм, та да я гледам отвисоко?
— Право казваш, но малцина мъже биха разсъждавали тъй разумно за дъщерите си.
Кълин сви рамене, взе меча и плъзна мазолести пръсти по улея на острието.
— Ще ти кажа нещо. С никого не съм го споделял от деветнайсет години, но питал ли си се някога как посегнах към проклетия сребърен кинжал?
— Често. Не смеех да те попитам.
— И по-добре. — Кълин се усмихна мрачно. — Бях във войската на гуербрет Кермор. Харесвах една девойка, която прислужваше в голямата зала — Сериан, майката на Джил. И още един войник я харесваше. Зъбехме се един срещу друг като псета около кокал, докато накрая тя даде да се разбере, че предпочита мен. И тогава онзи, другият… ах, гръм да ме удари, забравил съм името на горкия негодник… както и да е, не искаше да разбере от дума и продължи да я задиря. Една вечер го попритиснах, а той ми извади меч. Е, аз също извадих моя и го убих. — Гласът на Кълин затихна и той сведе очи към оръжието върху коленете си. — На място, в самата казарма. Негово превъзходителство искаше да ме обеси, но капитанът се застъпи и рече, че онзи е започнал пръв. Тогава гуербретът ме изрита от войската, а горката ми Сериан настоя да тръгне с мен. — Кълин отново надигна глава. — Затова дадох клетва вече никога да не убивам заради жена, разбираш ли? От убийството никому не става по-добре.
За миг Невин онемя. Кълин дори не подозираше какъв огромен товар на Уирда е отхвърлил с тази простичка истина.
— Човек се учи — добави Кълин. — Бях упорито младо псе, но човек се учи.
— Вярно. На младини и аз бях толкова упорит.
— Сигурно. Знаеш ли защо се караме толкова често, билкарю? Прекалено си приличаме.
— О, богове! Така си е.
По онова време Аберуин беше най-големият елдидски град със своите над седемдесет хиляди жители, подслонени из лабиринта от криволичещи улички и плътно натъпкани една до друга къщурки. Нямаше крепостни стени и се простираше по двата бряга на Авер Гуин нагоре от пристанището, където до военните галери на гуербрета пускаха котва множество търговски кораби от Девери и Бардек. Точно насред града като символ на властта се извисяваше огромният гуербретски дън. Дванайсетметровата каменна стена ограждаше стотина декара двор, осеян с обичайните бараки, колиби и казарми. Между тях стърчеше брохът — централна кула на шест етажа и три странични, наполовина по-ниски, но най-интересното беше, че около самия брох се разстилаше истинска градина: тревни площи, розови храсти и фонтан, всичко това отделено от общия двор с нисък тухлен зид.
Зейналият дракон на Аберуин се срещаше навсякъде — изсечен на портите, извезан върху синьо-сребристите знамена над броха, изваян от мрамор насред фонтана, изрисуван по вратите на броха, подреден от сини плочки в пода на централната зала, бродиран по ризите на всички войници и слуги, както и по завесите и възглавниците в луксозната спалня, където бяха настанени Джил и Даниан. Дори върху лавицата над огнището имаше сребърна статуетка на дракон. Джил се приближи да я разгледа.
— Чудесна е, нали? — подхвърли Даниан. — В рода Мелуейд открай време събират изящно сребро.
— Чудесна, наистина. Сигурно ти е било много мъчно да напуснеш този разкош, когато нейна светлост се оттегли в Канобейн.
