Джил се разкиска и отметна завивките. Той се съблече и легна до нея. Щом усети допира на голото му тяло, тя забрави всичките си тревоги за чест и предателство, но се престори, че го отблъсква. Той я сграбчи за китките и я обсипа с целувки докато тя се изплъзна, после отново я хвана. Боричкаха се, галеха се, накрая тя не издържа и го остави да победи, да я хване, да я изпълни с болезнена огнена наслада, която я караше да ридае в прегръдките му.
Тъй като спеше само по няколко часа на нощ, тази вечер Невин остана до късно да размишлява за черния майстор и странните му кроежи. Въпреки всичките си усилия не бе открил из ефирната плоскост никаква следа от врага, а и другите майстори на деомера в кралството не можеха да се похвалят с успех. Тъкмо бе решил, че е време да си ляга, когато сивото джудже изникна на масата. Дребното същество изглеждаше бясно — зъбеше се беззвучно, скубеше си косата и подскачаше нагоре-надолу.
— Хайде, хайде, по-кротко. Какво толкова е станало?
Джуджето сграбчи Невин за ръката и се напъна, сякаш искаше да го изправи на крака.
— Какво? Искаш да дойда с теб, така ли?
Джуджето кимна енергично и пак го задърпа.
— Да не е станало нещо с Джил?
При тия думи джуджето отново се впусна в бесен танц. Невин запали фенера и го последва към женските покои. Щом разбра, че се е запътил към стаята на Джил, джуджето изчезна. С високо вдигнат фенер Невин зави зад ъгъла и видя Родри — бос, раздърпан и очевидно грохнал от умора. Сграбчи го за яката като крадец и младежът изпищя като такъв.
— Глупецо! — изсъска Невин.
— Ами, просто не ми се спеше. Излязох да подишам чист въздух, това е.
— Аха. Я ела с мен, момко.
Стаята на Невин беше на горния етаж, точно над женските покои. Той отмъкна Родри натам и безцеремонно го блъсна през вратата. Младежът се отпусна на един стол. Имаше тъмни кръгове под очите, а устните му бяха подпухнали.
— В името на боговете, откъде разбра, че съм при Джил?
— А ти как мислиш, глупецо?
Родри изпъшка и се сви като ударен.
— Не възнамерявам да те изпепеля с деомерски огън или нещо подобно — сурово изрече Невин. — Колкото и да ме изкушава идеята. Искам само да поразмислиш. Не можеш вечно да криеш тия среднощни разходки. Както казва поговорката, и най-хубавата рокля не прикрива издутия корем. Би ли ми обяснил какво ще те прави Кълин тогава?
— Нищо. Поговорихме и той ми даде да разбера, че Джил е моя, стига да се отнасям с нея както подобава за любовницата на един благородник.
Невин се почувства като човек, който с елегантен замах измъква меча си и изведнъж го вижда пречупен досами дръжката.
— Така е, отначало и аз не повярвах на ушите си. — родри изглеждаше искрено озадачен. — Но наистина го каза. Кълна ти се, че ще се отнасям достойно с нея. О, богове, Невин, не разбираш ли колко я обичам? Сигурно и ти си бил млад. Нима не си обичал толкова силно?
Невин онемя от тази ирония на съдбата. Да, наистина бе обичал — същата жена. Без повече церемонии той изрита от стаята си наследника на тиеринството и залости вратата. Седна и разсеяно плъзна пръсти по грубите дъски на масата. Ухиленото джудже изникна от въздуха с ниски поклони.
— Съжалявам, приятелче. И двамата ще трябва да се примирим.
Джуджето изсъска и изчезна. Невин бе опечален не по-малко от него. Вече знаеше твърдо, че и в този живот я е загубил както толкова пъти преди. Дворцовите забавления и интриги щяха да погълнат цялото й внимание, докато деомерският талант постепенно закърнее. Още отсега си представяше как съпругата на Родри ще бъде принудена да приеме любовницата, но скоро ще я намрази, когато някои лордове почнат да търсят благосклонност от Джил, а не от нея. По-късно враждата щеше да изплува на повърхността, след като Джил роди няколко незаконни деца и се опита да уреди положението им. Без съмнение и Родри щеше да се погрижи за децата, карайки по този начин съпругата си да я намрази още по-силно. Сред всичко това нямаше място за деомера.
Първата му мисъл бе да напусне дъна още тази нощ и да замине надалеч, но Джил щеше да се нуждае от него. Въпреки болката да види как обетът му ще остане неизпълнен за още много години, трябваше да остане заради нея. За момент Невин изпита толкова странно чувство, че се запита какво му става. После разбра, че плаче за пръв път от векове насам.
Когато мина десетият ден без вести от Рийс, Ловиан побесня до такава степен, че заряза формалностите и му изпрати послание. Макар да бе изпъстрила най-грижливо писмото с любезни и смирени фрази, всъщност му казваше, че в тиеринството ще продължи да царува хаос, додето негово благородие не си размърда задника да направи нещо. Когато писарят го прочете пред нетърпеливите васали, те нададоха одобрителни възгласи.
— Приемете моето съчувствие, милорди — каза им Ловиан. — Ще видим дали майчините слова могат да подтикнат гуербрета към действие.
