Блейн ги посрещна лично и им предложи места на почетната маса. Той беше строен, с пепеляворуса коса и симпатично, но доста невзрачно лице, върху което две сини очи сякаш непрестанно се подсмиваха на някаква тайна шега.
— Добър ден, принце — каза Блейн. — На какво дължа честта да те посрещна в дома си?
— Брат ми и аз дойдохме да помолим за една огромна услуга. Брат ми реши, че му е време за женене.
— О, тъй ли било? — широко се усмихна Блейн на Герейнт. — Мъдро решение, както нямате наследници в клана.
— Щом е толкова мъдро — сопна се Герейнт, — защо сам не си го взел досега?
Блейн застина като елен, дочул ловджийските кучета.
— Имам двама братя.
Неудобният миг се проточи. Герейнт се взираше в огнището; Блейн зяпаше принца; Галрион се чудеше накъде да гледа.
— Ах, пусто да остане! — избухна Блейн. — Не може ли да прескочим всички тия преструвки? Геро, искаш ли сестра ми или не?
— Искам я. И извинявай.
Когато Галрион се престраши да погледне Блейн в очите, зърна само човек, който желае да бъде негов приятел — може би напук на съдбата, но все пак приятел. Ала деомерското предупреждение плъзна по гръбнака му като късче лед.
В своята роля на сватовник, Галрион отиде до женските покои — полукръгла стая над голямата зала. Подът беше покрит с бардекски килими в цветовете на клана: синьо, зелено и златно; върху масичка с изящна дърворезба блестяха два сребърни свещника. Вдовицата Рода седеше на тапициран стол край прозореца, а Исола се бе настанила на табуретка до майка си. Наоколо им се валяха късчета вълна, но чекрък не се виждаше никъде, явно го бяха прибрали още при идването на принца. Рода беше яка жена с дълбоко хлътнали сиви очи и твърдо лице, разведрено от любезна усмивка. Исола беше красива шестнайсетгодишна девойка — стройна, руса, с големи и дяволити очи.
— Идвам със смирена молба, милейди — изрече Галрион, коленичейки пред двете жени. — Лорд Герейнт от клана на Ястреба би желал лейди Исола да се омъжи за него.
Когато Исола ахна, Рода я погледна накриво.
— Това е сериозна работа — обяви вдовицата. — Двете с дъщеря ми трябва да я обсъдим внимателно.
— Но мамо!
— Милейди — обърна се Галрион към Рода, — имате ли нещо против лорд Герейнт?
— Не, обаче не съм съгласна дъщеря ми да скача като прегладняло пале за кокал. Кажете на Герейнт, че ще помислим, но синът ми може да ви разкаже за зестрата — просто за в случай, че Исола се съгласи.
Блейн се впусна в най-подробно описание на зестрата. Разбира се, Исола от години пълнела сандъка си с чеиз от бродирани покривки, дрехи и везана сватбена риза за бъдещия съпруг. Покрай това Блейн щял да й даде десет коня, пет бели крави и личен жребец за Исола.
— Геро — подхвърли Галрион, — това е невероятно щедро.
— Какво? — Герейнт трепна и се озърна. — О, както сметнеш за добре.
Ала вечерта Герейнт се държа като идеален годеник, безкрайно щастлив най-сетне да се добере до любимата. На трапезата двамата с Исола ядоха от едно блюдо, Герейнт режеше късчета месо и ги поднасяше с пръсти към устните й, сякаш вече отдавна бяха женени, а Исола сияеше от щастие. Галрион и Рода, които седяха един до друг, гледаха младата двойка и от време на време се споглеждаха замислено. Тъй като бардът пееше, а Блейн се кикотеше с брат си Камлан, Галрион и Рода можеха да си шушукат незабелязано.
— Кажете — запита вдовицата, — смятате ли, че Герейнт някой ден ще обикне дъщеря ми?
— Голям глупак би бил, ако не го стори.
— Кой ви знае вас, мъжете…
Галрион разчупи резен хляб и й подаде половината.
— Така по-добре ли е, отколкото без хляб?
— Мъдър сте за годините си, принце. — Рода пое хляба. — От придворния живот ли е?
— Да, защото ако един принц иска да доживее до старини, трябва да държи под око всяко трепване на нечия ръка и да се вслушва във всяко изречено слово.
— Тъй казвах и аз на малката Гуени. Отначало ще й е трудничко да живее в двореца. Има късмет, че е намерила мъж като вас, който да бди над нейните интереси.
Галрион усети как го бодва чувството за вина. Не съм по-добър от Геро, помисли си той. Ще трябва да предложа на Гуени поне половин резен хляб… освен ако открия мъж, който да й поднесе цялата погача.
Светските правила повеляваха Галрион и Герейнт да останат в гостоприемния дом на Глигана поне за няколко дни. Галрион откри, че колкото по-добре опознава домакина, толкова по-силно почва да го харесва — Блейн се оказа културен и щедър, опитен ценител на песните на своя бард и ненадминат познавач на народните мъдрости и предания. Още по-силно го възхищаваше Рода, която с достойнство и такт носеше задълженията си на вдовица. От нея би излязла чудесна свекърва за Брангуен. Понякога Галрион си припомняше настояването на Регор за свободен избор, но се съмняваше дали Гуени, невинната малка Гуени е способна да вземе сама толкова важно решение.
Към края на втория ден принцът съпроводи вдовицата на разходка из градината. Топлото пролетно слънце блестеше по младите листа и първите плахи розови пъпки.
— Много съм впечатлен от вашия син — каза Галрион. — Истинското му място би било в двореца.
