На разсъмване жреците на Бел дойдоха от храма за погребението. Под техен надзор Брангуен и слугинята й измиха тялото, облякоха Дуен с празнични дрехи и го положиха на носилка. Докато слугите копаеха гроба, Герейнт оседла най-добрия кон на баща си. Шествието се събра в двора на крепостта — най-отпред бяха слугите с носилката, веднага след тях идваха жреците и Герейнт, който водеше коня. Брангуен крачеше най-отзад, подкрепяна от шамбелана и слугинята си. Главният жрец погледна Герейнт с хладна усмивка, после посочи към трегера над вратата.
— Оная глава ще се махне оттам още днес, инак няма да погреба баща ти.
Тъй като не искаше да натоварва нито един от слугите с тъй ужасна задача, Герейнт се изкатери по грубите камъни на броха, докато жрецът чакаше отдолу с подложена кошница. Когато стигна над вратата, Герейнт се вкопчи в трегера и огледа главата. По черепа не бе останало кой знае какво — късчета почерняла кожа, кичури коса, няколко разклатени зъба.
— Е, добре, Саморик. Днес ще бъдеш погребан заедно със стария си враг.
Герейнт измъкна кинжала си и се зае да разклаща ръждивите пирони, додето главата тупна в кошницата с ужасяващ глух звук. Слугинята изпищя; после над двора се възцари тишина, нарушавана само от потропването и пръхтенето на неспокойния кон.
Жреците поведоха шествието надолу по хълма към горичката, където бе гробището на Ястребовия клан. Брангуен зърна гроба на майка си и заплака. В съседство зееше пресен изкоп, десет фута на дължина и шест на ширина. Докато Герейнт пристъпваше към него, конят дръпна юздите и заподскача изплашено, сякаш знаеше какъв Уирд го очаква. Младежът хвърли поводите на слугата. Когато конят отметна глава, Герейнт изтегли меча си, замахна и уби животното с безпогрешен удар в гърлото. Сред кървав фонтан конят подгъна нозе и рухна в гроба с главата напред. Герейнт отстъпи и разсеяно избърса окървавеното острие в бригите си. До края на церемонията остана да стои с меч в ръката, защото дори не му хрумна да го прибере.
Отначало Герейнт успя да запази спокойствие, както се полага на воин, дори и когато разплаканата Брангуен обливаше тялото на баща им с мляко и мед. Но първата лопата пръст и калните буци върху лицето на мъртвеца го прекършиха. С див вой той рухна на колене, отметна глава и зарида, повтаряйки отново и отново жалния рев като някаква странна песен. Смътно усети, че Брангуен го хваща за рамото.
— Геро! Геро, Геро, моля те, спри, моля те.
Герейнт покорно я остави да го отведе, дирейки в нея опора, сякаш тя бе боецът, а той — девойката. В залата Брангуен го настани на стол край огнището. Той видя как жреците влязоха и взеха да се суетят около сестра му, шушукайки тихичко. След малко тя пристъпи към него с халба пиво в ръка. Герейнт разсеяно отпи и едва не плисна халбата в лицето й. Пивото вонеше на билки.
— Изпий го! — строго нареди Брангуен. — Изпий го, Геро. Трябва да спиш.
Заради нея Герейнт изгълта горчивата течност. Брангуен подхвана празната халба тъкмо навреме — той вече заспиваше на стола с чувството, че потъва сред топло слънчево сияние. Когато се събуди, лежеше в постелята си, а в желязната халка на стената пламтеше факла. Блейн седеше на пода и го гледаше.
— Ах, богове — промърмори Герейнт. — Колко време съм спал?
— Слънцето току-що залезе. Пристигнахме преди около час. Майка ми и годеницата ти решиха да останат при Гуени.
Блейн стана и му наля чаша вода от глинената кана на прозореца. Герейнт отпи жадно, за да прогони от устата си горчивия вкус на билки.
— Какъв срок ще определиш за траура? — запита Блейн.
— Ако беше само до мен, щях да кажа година, но това би било жестоко спрямо сестрите ни, нали? Мога да продължа с траура и след като се омъжат.
— Тогава до есента, какво ще речеш?
Герейнт кимна, мислейки, че още едно лято Гуени ще бъде само негова. После си спомни защо разполага с това лято. Изстена и запокити чашата с такава сила, че тя се пръсна в стената. Блейн седна до него и го стисна за рамото.
— Хайде, хайде, отиде си вече — каза Блейн. — Нищо не можем да сторим.
Герейнт отпусна глава върху гърдите му и заплака. Обичам го като брат, помисли той. Благодаря на всички богове, че Гуени няма да се омъжи за него.
Първата седмица след завръщането на принц Галрион в двореца бе нескончаем низ от разочарования, без нито една възможност да поговори с баща си насаме, далеч от формалностите на тържествените аудиенции. Знаеше, че вината е и негова, че пропуска един или друг случай, защото сърцето му се тресе като териер в схватка с плъх пред въпроса дали да се ожени за Брангуен или да я отстъпи на Блейн. Най-сетне реши да подири помощ от единствения съюзник, на когото можеше да разчита — от майка си. През един следобед, тъй топъл и ароматен, че напомняше за наближаващите Белтански празници, Галрион напусна града и потърси кралицата, която бе тръгнала на лов със соколи край Лок Гуерконид — голямото езеро западно от Дън Девери, в което се вливаха три големи реки.
