Дните минаваха бавно — безкрайни дни на страдания и мъки, докато най-сетне Герейнт избяга от сестра си и замина при Блейн, уж да види своята годеница. С Блейн бяха нещо повече от приятели; когато преди година тръгнаха на война, двамата се заклеха, че ще се сражават заедно до смърт или победа и скрепиха клетвата с кръв.
В безметежния дом на своя кръвен брат Герейнт прекара два приятни дни — заедно пиеха край огнището, ловуваха из горите или просто бродеха през равнината, водейки подир себе си група рицари. Герейнт завиждаше на Блейн за малката му армия. Твърдо бе решил да си събере бойци; десетте коня от зестрата на Исола щяха да бъдат чудесно начало, а скоро и кралската сватба на Брангуен щеше да донесе в клана богат откуп… ала богатствата биха били само жалка утеха за непоносимата раздяла.
В късния следобед на третия ден Герейнт и Блейн излязоха да пояздят сами. Доволни просто да бъдат заедно и да мълчат, те скитаха безцелно през орните земи, докато наближиха невисока могилка над ливадите. Долу кротко пасяха белите крави на Блейн, пазени от две момчета и куче.
— Дано това лято да няма война — подхвърли Блейн.
— Какво? На врачка ли взе да се правиш?
— Още не съм изкуфял чак дотам, но ще ти кажа нещо, което не бих споделил с никой друг. Понякога съжалявам, че не съм се родил бард, та да възпявам битките, вместо да се сражавам.
Изпървом Герейнт сметна това за шега и щеше да се разсмее, но гласът му секна, когато видя спокойната увереност в очите на Блейн. По целия обратен път той озадачено размишляваше върху това, припомняше си непреклонната храброст на Блейн в сраженията и се питаше как е възможно човек да предпочете съдбата на бард пред славната участ на рицаря. Привечер се завърнаха в дъна. Докато слизаха от конете, насреща им дотича Бриту.
— Милорд! — задъхано викна момчето. — Току-що пристигнах. Баща ви умира.
— Вземи най-добрия кон от конюшнята ми — каза Блейн. — Пришпорвай го до смърт, ако трябва.
За да не губи време, Герейнт потегли без пажа. Препускаше в здрача, от време на време забавяше ход и отново препускаше, без да обръща внимание на падащата нощ, макар че пътят беше неравен и опасен под бледите лунни лъчи. Нито за миг не му хрумна, че може да падне от коня. Сега можеше да мисли само за баща си, който умираше, без да е видял своя син… и за Брангуен, останала сама да се грижи за смъртника. Когато конят започнеше да се препъва, той го оставяше да повърви малко по-бавно, после отново забиваше шпори в хълбоците на изтощеното животно. Най-сетне достигна първото селце в покрайнините на владенията си. Скочи пред кръчмата и заблъска по вратата, додето кръчмарят дотича по нощна риза с фенер в ръката.
— Можеш ли да смениш коня ми? — запита Герейнт.
— Сивият жребец ви чака, милорд, лейди Брангуен го прати.
Сивият жребец беше най-бързият от всички коне на Ястреба. Герейнт смени седлото и юздите, подхвърли на кръчмаря дребна монета, после пришпори коня и изхвръкна от светлия кръг към обвития в мрак път. Най-после видя отпред да се извисява дънът, засенчващ звездното небе с черната си ограда. Пришпори жребеца за последно и прелетя през отворената порта. Докато скачаше от седлото, шамбеланът дотича откъм броха.
— Още е жив — извика Драуд. — Аз ще се погрижа за коня.
Герейнт изтича нагоре по спиралното стълбище и се втурна по коридора към стаята на баща си. Подпрян върху възглавници, Дуен лежеше в постелята с посивяло лице и провиснала челюст, борейки се отчаяно за всяка глътка въздух. Седнала до него, Брангуен стискаше десницата му с две ръце.
— Дойде си, тате — каза тя. — Геро си дойде.
Докато Герейнт пристъпваше напред, Дуен вдигна глава и го потърси с влажните си, възпалени очи. Помъчи се да каже нещо, закашля и изплю кървава храчка, която бавно плъзна по устните му, после безсилно отпусна глава. Беше мъртъв. Герейнт избърса храчката с ръба на одеялото, сетне затвори очите на мъртвеца и скръсти ръцете му върху гърдите. Шамбеланът влезе, хвърли поглед към леглото и рухна на колене в нозете на Герейнт — в нозете на новия Ястреб, предводител и едничка надежда на клана.
— Милорд, най-добре ще е незабавно да пратя някой от пажовете при краля. Ще трябва да отменим сватбената церемония, преди да са тръгнали оттам.
— Така и ще сторим. Нека потегли призори.
Щяха да са потребни три дни, за да узнаят в Дън Девери, че сватбата на Брангуен трябва да се отложи до края на траура. Взрял се в лицето на мъртвеца, Герейнт изведнъж изпита смазваща ненавист към самия себе си. Всичко би дал, за да отложи сватбата — всичко, освен това. Той отметна глава и закрещя протяжно, сякаш можеше с безсловесния вой да прогони ужасните мисли.
