— Благодаря, принце. — Рода се поколеба, навярно обмисляйки какво може да донесе на сина й тази ненадейна похвала. — Дълбоко съм ви признателна, че го оценявате.
— Има само една дреболия. Ако ми простите за неуместния въпрос, кълна се, че един честен отговор не ще навреди на Блейн. Доколко е огорчен заради Гуени?
— Моят син знае дълга си към трона, независимо накъде го влече сърцето.
— Друго не бих и помислил. Просто се питах доколко е докачлив в сърдечните дела. Позволете ми още една дързост. Да речем, че Брангуен вече не е моя годеница. Би ли я презрял като отхвърлена жена?
За миг Рода зяпна като смаяно селско девойче, ала веднага си възвърна учтивата сдържаност.
— Мисля, че принцът говори тъй от дълбоко душевно терзание.
— Права сте, но принцът ви моли да не питате защо. Само едно ще сподели: терзае го бъдещето на Брангуен. Придворните ласкатели ще я налетят като мухи върху разсипан мед.
— Не само мухи, принце. И осите налитат на мед, а Гуени е твърде красива.
— Така е. — Разкъсван от внезапно колебание, Галрион се запита дали изобщо би могъл да я напусне. — И някога я обичах.
— Но вече не? — Рода недоумяващо надигна вежди.
Галрион избърза няколко крачки напред и спря да я изчака в сянката на една липа. Придърпа най-ниския клон, откъсна няколко листенца и ги разтърка в шепа, после разтвори пръсти.
— Моят принц е дълбоко смутен — каза Рода.
— Безпокойствата на принца са си негова работа, милейди. Но вие не ми отговорихте. Би ли се оженил Блейн за Гуени, ако имаше тази възможност?
— О, моментално! Горкото ми момче, кълна се, че е омаян от сините очи на Гуени. Все отлагаше сватбата, чакаше я да порасне, а после…
— После принцът се изпречи на пътя му, давайки на Глигана още един повод за недоволство под властта на върховния крал. А как би приел Глигана един намек от майка си, че принцът се отдръпва в името на по-висши цели?
— Не се съмнявам, че той винаги ще почита принца.
Усмихнат, Галрион ниско се поклони пред вдовицата. Може да стане, каза си той. Ала при мисълта, че Брангуен ще лежи в прегръдките на друг, сърцето му пламна от ярост.
Когато настана време принц Галрион да се връща в двореца, Герейнт го придружи по първите няколко мили, просто защото така се полагаше. Принцът се усмихваше и бъбреше оживено, а Герейнт изгаряше от желание да го убие и да захвърли трупа му в крайпътната канавка. Най-сетне стигнаха до кръстопътя и Герейнт спря коня, гледайки как алено-белият плащ на принца бавно чезне в далечината. След три седмици, само след три кратки седмици принцът щеше да се завърне от Дън Девери, за да отведе Брангуен. И заедно с нея щеше да отнесе разбитото сърце на Герейнт.
Когато се върна в дъна, Герейнт завари Брангуен да бродира отвън на припек. Предаде коня на пажа си Бриту и седна край нозете й като хрътка. Прекрасните й коси искряха под слънцето като златни нишки покрай нежните, пухкави бузи. Когато тя го погледна, усмивката й прониза сърцето му.
— Какво бродираш? — запита Герейнт. — Нещо за чеиза ли?
— Не, риза за теб. Последната, но не се безпокой. Исола е майсторка на иглата. Обзалагам се, че ще имаш много по-хубава сватбена риза от горкия ми Галрион.
Герейнт скочи на крака, поколеба се, после отново седна, заклещен в капана на старата мъка, че тази красива сестра, единственият светъл лъч в неговия свят, би го превърнала в нещо нечисто и грозно, презирано от богове и хора, ако само узнаят греховната му тайна. Изведнъж Брангуен извика. Още преди да разбере какво става, Герейнт се озова на крака.
— Убодох се с тая проклета игла — усмихна се Брангуен. — Няма нищо страшно, Геро. Ох, само че капнах кръв върху ризата ти. Пусто да остане!
Червеното петънце бе капнало сред мрежа от червени преплетени спирали.
— Никой няма да забележи — каза Герейнт.
— Прав си стига да не е лоша поличба. Сигурно и бездруго ще я опръскаш с още кръв. Толкова се цапаш по време на лов, Геро.
— Няма да я нося на лов, додето не овехтее. Това ще е най-хубавата ми риза — последната, ушита от теб. — Герейнт хвана ръката й и целуна кървавата капчица.
Късно през нощта Герейнт излезе на мрачния, стихнал двор и неспокойно закрачи напред-назад. Под лунната светлина виждаше как отрязаната глава на стария Саморик го зяпа с празните си очни кухини. Някога всеки дън можеше да се гордее с подобни трофеи, но през последните години жреците бяха почнали да сънуват видения, че отрязаните глави дразнят великия Бел. От всички благородници в кралството само Дуен все още се противеше на промяната. Герейнт си спомни деня, когато жреците дойдоха при баща му с молба да свали трофея. Тогава Герейнт бе още невръстно хлапе и скрит зад майчините поли слушаше как Дуен отказа категорично, а после добави с гръмовен смях, че ако боговете чак толкова искат да свалят проклетата глава, ще се погрижат да изгние по-скоро. Разочарованите жреци си тръгнаха, напявайки ритуално проклятие.
— Аз съм проклятието — изрече Герейнт към Саморик. — Аз съм проклятието, пратено от боговете над нашия клан.
Той седна на земята и зарида.
