Но не се оказа необходимо. Още към края на първия бокал Мей вече се прозяваше и едва удържаше очите си отворени. Когато се приведе да остави бокала върху нощната масичка, пръстите й не успяха да го удържат. Галрион я прихвана в прегръдките си тъкмо навреме.
Съблече я, грижливо я настани в леглото си, после извади пакета билки и го сложи край чашата, та да проличи, че е била приспана, за да стане неволна съучастница. Нетърпеливо закрачи напред-назад, изчаквайки да мине достатъчно време. Накрая не издържа, преоблече се в нейните дрехи, придърпа качулката на плаща пред лицето си и тихичко се измъкна навън. Неподозиращите стражи го посрещнаха с многозначителни усмивки, после го поведоха по мрачните коридори. Пред входа на женските покои старшият дружелюбно го плесна по задника, каза му, че е добро момиче и галантно отвори вратата.
През прозореца на безмълвната стая проникваха бледи лунни лъчи. Галрион откри масата, където лежаха дрехите му, а под бригите имаше и кинжал в ножница. Мислено благодари на майка си от все сърце, преоблече се и пъхна кинжала под ризата. Когато погледна навън, дворът долу беше пуст. Предпазливо се измъкна на перваза, завъртя се и започна да слиза по грубата каменна зидария. Молейки се да не мине случайно някой, той продължи да се спуска с ожулени и разкървавени ръце, докато най-сетне стъпи на двора.
С притичване между навеси и бараки успя незабелязано да се добере до конюшните. Точно под крепостната стена беше плевнята, върху която лесно можеше да се изкачи. От покрива се изкатери върху стената, после запълзя по корем, докато стигна до един висок дъб, растящ от външната страна. Бързо пролази по клоните, спусна се и изчака малко, укрит в сянката. Ясно виждаше парка и дългия склон, слизащ към външната стена, покрай която обикаляха тъмните силуети на нощната стража. Тепърва му предстоеше най-опасната част от плана за бягство.
Галрион заобиколи вътрешната стена, докато наближи пътя към външната порта. Пропълзя надолу през високата трева, за да не го забележи стражата откъм двореца, после се изправи и безгрижно закрачи по пътя. Когато наближи външната врата, започна да тича.
— Хей! — провикна се той неуверено и пискливо като хлапе. — Отворете! Готвачът ме праща.
— Чакай, момче. — Един от пазачите пристъпи напред и го огледа в тъмното. — Каква е тая история?
— Нерда ще ражда — обясни Галрион. — И нещо не е наред. Акушерката иска да повикам аптекаря. По-бързо, моля ви.
— А, кухненската прислужница — подвикна друг пазач. — Вече цяла седмица я чакат.
Без да смее да повярва на късмета си, Галрион се втурна през малката портичка и продължи да тича докато навлезе далече навътре в стихналия град. Зад една кръчма приклекна между празните бъчви, за да си поеме дъх и да обмисли следващия ход. Никаква хитрина на света не би му помогнала пред стражата край градската порта, но реката минаваше под арките, без да иска разрешение от когото и да било. Надигна се предпазливо и започна да се промъква по задните улички. Вече бе минал половината път до реката, когато чу зад гърба си стъпки. Хвърли се в най-близкия вход и приклекнал в сянката изчака да минат двама пияни рицари от кралската войска. Само на три-четири крачки от него единият запя колкото му глас държи. Галрион го изруга и мислено отправи молитва към боговете да не дотича градската стража.
Най-сетне рицарите се отдалечиха и уличката отново притихна. Като се озърташе тревожно, Галрион се добра до ръба на канала и нагази в реката. Докато се отпускаше в течението, той зърна високо над себе си как стражите крачат напред-назад по градската стена. Наблизо, все по-наблизо — реката бързо го носеше към мястото, където биха могли да погледнат надолу и да го видят. Той пое въздух и се гмурна в дълбините. Сред мътната вода не се виждаше почти нищо, но му се стори, че зърна как отгоре прелитат тъмните камъни на арката. Гърдите го боляха, пареха като огън, но той се застави да остане под водата докато непоносимата болка го тласна към повърхността. Изтощен и задъхан, Галрион се отпусна по гръб като видра и остана почти неподвижен, дишайки благословения въздух. Стражите и градската стена бяха останали далече назад, а по речния бряг нямаше жива душа.
Галрион заплува към брега и се измъкна в сянката на върбите. Свободен съм, помисли той. Сега трябва само да се добера до Брангуен. Той изстиска водата от дрехите си и отново ги навлече. Небето му подсказа, че до разсъмване има около пет часа. Докато пажът му открие Мей, щеше да мине поне още час, а след това щеше да има най-малкото още час суматоха, преди кралската войска да препусне по дирите му. Преднината не беше голяма, но ако успееше да се добере до горските дебри, никога нямаше да го открият. Той познаваше пътеките, а рицарите щяха да се лутат напосоки и толкова шумно, че всичко живо да ги чува отдалече.
