Когато Адорик рязко отстъпи назад, Галрион най-сетне разбра, че баща му се страхува — самият крал, който без колебание би се втурнал в най-безнадеждната битка и не би молил за милост ни хора, ни богове.
— А какво всъщност знаеш? — прошепна кралят.
Галрион бе получил от Регор разрешение да използва някоя дреболия, за да убеди баща си. Вдигна ръка и си представи, че цялата е обгърната в синкав пламък. Едва когато представата стана независима от разсъдъка му, той призова Дивите от Ейтир, които се втурнаха да изпълнят волята му и да пренесат синята светлина до реалния свят, където тя изведнъж лумна около пръстите му. Адорик се отметна като ударен, закривайки с лакът лицето си.
— Престани! — изрева кралят. — Престани, казвам ти!
Галрион прогони пламъка тъкмо в мига, когато кралските стражници отвориха вратата и нахълтаха в залата с изтеглени мечове. Адорик успя да се овладее — по сила на волята той почти не отстъпваше на сина си.
— Можете да си вървите. — Кралят завъртя глава и се усмихна на всички. — Благодаря ви, но само спорех с най-упоритото от всичките ми палета.
Капитанът на стражата се поклони, хвърляйки лукав поглед към Галрион. Щом бойците излязоха и затвориха вратата, Адорик дръпна кинжала от облегалката.
— Изкушавам се да ти прережа гърлото и да сложа почтен край на цялата история — небрежно подхвърли той. — Повече да не си ми погодил подобно нещо!
— Няма, макар че може да се окаже доста полезно в тъмна нощ, когато си изтървеш факела.
— Дръж си езика зад зъбите! — Адорик стисна кинжала с всичка сила. — Като си помисля само, че собственият ми син… и то съвсем хладнокръвно!
— О, богове! Не разбираш ли татко? Късно е да се връщам. Искам да напусна двореца и да уча. Друг път няма за мен.
Адорик надигна кинжала и острието заблестя в светлината на факлите.
— Вън — прошепна той. — Махай се от очите ми, преди да съм сторил нещо безчестно.
Галрион се завъртя и бавно тръгна към вратата. По гръбнака му лазеха тръпки. Когато благополучно излезе навън, той въздъхна дълбоко от облекчение, че кинжалът бе останал в бащината ръка, вместо да се забие в гърба му.
Рано на следващата сутрин Галрион потърси майка си, но я завари улисана в разговор с жените от свитата. За да убие времето, докато тя остане сама, принцът реши да се поразходи из парка. Слизайки надолу към първата порта, той си помисли, че не би трябвало да е изненадан от страха на краля пред възможността някой принц да овладее деомера — Адорик се боеше от всеки вероятен претендент за трона. Ако Галрион имаше склонност към интриги, магията несъмнено би го поставила в твърде изгодна позиция.
На портата двама стражи пристъпиха напред и преградиха пътя му.
— Смирено се извинявам, принце. Кралят издаде заповед да не ви пускаме оттук.
— О, така ли? И нима ще вдигнеш ръка, за да ме спреш?
— Моите извинения, принце. — Пазачът нервно облиза устни. — Но щом кралят е наредил, ще го сторя.
Галрион бавно се отправи назад към броха с твърдото решение да поговори сериозно с баща си за тази обида, каквото и да му струва това. Докато крачеше по коридора, слугите се разбягваха пред него като подплашени птици. Той нахълта в приемната зала, блъсна настрани пажа, който се опита да го спре, и завари краля да стои до прозореца, разговаряйки с някакво прашно, изпоцапано от дълъг път момче, което бе коленичило пред него.
— Добре — изрече Адорик. — Утре можеш да се върнеш при лорд Герейнт с нашите съболезнования. Сърцето ни скърби за Ястреба.
Едва сега Галрион разпозна пажа от дъна на Ястреба. Ах, богове, помисли той. Дуен е мъртъв! Изведнъж усети как всичките му хитроумни планове започват да се разпадат, сякаш бе дете, което гради кула от парчета дърво, само за да я види рухнала при първия полъх на вятъра.
— Ето го и принца — каза Адорик. — Пратил ли е твоят господар някакво важно известие за него?
— Да, ваше височество. Благородни принце, лорд Герейнт е насрочил траур до началото на есента. Той смирено моли да го разберете по този въпрос.
— Напълно го разбирам. Намини при мен, преди да потеглиш обратно. Ще ти предам вест за моята лейди.
Адорик освободи пажа и заръча да се погрижат за него. Когато останаха насаме, кралят захвърли любезната маска.
— Тъй. Ти май знаеш доста добре какво става. Да не би твоят гнусен деомер да ти е показал смъртта на Дуен?
— Показа ми я, но не очаквах да е толкова скоро.
Лицето на краля отначало пребледня, после пламна, но Галрион се довери на първото.
— Защо си казал на стражите да не ме пускат навън?
— А ти как мислиш? Не искам тайничко да избягаш при онзи проклет дърт отшелник. Впрочем, печалната вест за лорд Дуен ми напомни за твоята годеница. Какво смяташе да направиш? Да се ожениш за нея и да я отведеш в някоя горска колиба, докато си играеш на заклинания?
— Точно така, стига да пожелае.
— Вонящо псе! — Адорик беззвучно размърда устни, търсейки подходяща ругатня. — Високомерно дребно…
— Я стига, от кого ще съм взел това високомерие, ако не от теб? Защо една жена да не последва съпруга си навсякъде, където отиде?
