— Би било ужасно — намеси се Исола. — Да яздиш с изгнаник. Как можеш дори да си го помислиш? Това е позор. Никой да не ви приема под покрива си.
— Позорът би бил за тях, не за нас.
Рода въздъхна и заби иглата в ръкоделието.
— Ами ако ти беше направил дете?
— Галрион никога не би оставил детето ни да гладува. Вие не разбирате. Трябваше да тръгна с него. Всичко щеше да е добре. Просто знам, че така щеше да стане.
— Гуени, агънце мое, сега не си в състояние да разсъждаваш — въздъхна Рода.
— Мога и то много добре — повиши глас Брангуен. — О! Простете, милейди. Но вие не разбирате. Знам, че трябваше да замина.
Искрено разтревожени, двете й приятелки я гледаха с присвити очи. Смятат ме за обезумяла, помисли Брангуен, и може да са прави, но аз наистина знам.
— Е, в кралството мъже колкото искаш — каза Исола, явно опитвайки да я утеши. — Обзалагам се, че лесно ще си намериш друг. И че ще е по-добър от Галрион. Трябва да е сторил нещо ужасно, за да си заслужи изгнанието.
— В двореца човек може да изпадне в немилост и за най-дребното нещо — каза Рода. — Все ще се намери кой да му подлее вода. Е, агънце, не бих позволила да се изрече лоша дума за Галрион под моя покрив. Може и да се е провалил, но от мен да го знаеш, Гуени, опита се да ти спести страданията. Намекна ми, че го чакат неприятности и се надява да успее да те освободи от дадената дума, преди да дойде най-лошото. — Тя печално поклати глава. — Кралят е много упорит човек.
— Не вярвам — кресна Брангуен. — Той никога не би ме опозорил с отказ от годежа. Знам, че ме обича. Говорете каквото си искате.
— Разбира се, че те обичаше, дете мое — търпеливо изрече Рода. — Но ти казвам истината — искаше да те освободи от годежа по такъв начин, че да останеш чиста. Когато не успя, опита се да те отведе.
— Геро е виновен — каза Брангуен.
Рода и Исола се спогледаха безмълвно. Разговорът отново бе описал пълен кръг по вече отдавна познатия и досаден начин. Брангуен гледаше през прозореца към разцъфналите ябълкови дървета и се питаше защо всичко в живота й се струва тъй безсмислено.
От няколко дни гостуваше заедно с брат си в дъна на Глигана и знаеше, че Герейнт е уредил посещението заради нея. Тази вечер, седнала на масата, Брангуен се загледа разсеяно в Герейнт, който седеше отсреща и пиеше от един бокал с Исола. Е, да, той все още си има годеница, помисли тя. Би било истинско облекчение да го намрази, но знаеше, че е сторил само онова, което смяташе най-подходящо за нея, независимо дали наистина бе така или не. Нейният любим брат. Родителите им, всички лели и чичовци вечно глезеха Герейнт, скъпоценния син и наследник, а непотребната дъщеря Брангуен почти винаги оставаше пренебрегната. Но самият Герейнт я обичаше, играеше с нея, помагаше й във всичко и навсякъде я водеше със себе си — нещо невероятно за момче. Тя си спомни как той я учеше да стреля с лък, да строи крепост от камъчета и как я спасяваше от опасностите — от свирепо куче, от коварния речен бряг… и от мъжа, когото смяташе недостоен за нея.
През цялата вечеря Герейнт се озърташе към сестра си, срещаше нейния поглед и се усмихваше плахо. Накрая Брангуен усети, че не издържа повече в тая претъпкана зала и избяга в прохладния сумрак на градината. Розовите храсти бяха натегнали от кървавочервени цветове. Тя откъсна един, стисна го в шепа и си припомни как Галрион й бе казал, че е единствената му истинска роза.
— Милейди. Мъчи ли ви нещо?
Блейн се задаваше с бързи крачки през градината. Брангуен отлично знаеше, че той е влюбен в нея. Всеки негов нежен поглед, всяка копнееща усмивка я пронизваха като с нож.
— Как би могло да не ме мъчи нищо, милорд?
— Е, права сте. Но всяка болка си има край.
— Милорд, съмнявам се дали моята някога ще свърши.
— О, хайде де, животът никога не е чак толкова черен.
Блейн й се усмихна като плах юноша. Брангуен се зачуди защо ли изобщо си прави труда да спори с него. Независимо дали искаше да се омъжи или не, рано или късно Герейнт щеше да връчи ръката й на своя кръвен брат.
— Много сте любезен, милорд. Напоследък просто не се чувам какви ги говоря.
Блейн също откъсна роза и я поднесе към нея. За да не го оскърби, Брангуен пое цветето.
— Позволете да бъда прям, милейди — каза Блейн. — Сигурно знаете, че сърцето ми изгаря от копнеж да се оженя за вас, но разбирам вашата болка. Дали ще си спомните за мен догодина по същото време, когато отново разцъфнат розите? Само за това ви моля.
— Да, ще си спомня, ако още сме живи.
Блейн я погледна втренчено, стреснат от нейните думи, макар това да бе най-обикновен израз, благочестиво напомняне, че боговете са по-могъщи от хората. Докато Брангуен се чудеше какво още да каже, за да разсее обгърналия ги хлад, Герейнт излезе в градината.
— Проверяваш дали се държа прилично със сестра ти, а? — ухили се Блейн.
— О, не се и съмнявам в твоята почтеност. Просто се питах какво ли прави Гуени.
