Герейнт я придружи до женските покои. Тъй като Рода и Исола още бяха на масата, Брангуен му позволи да влезе заедно с нея. Той приседна неловко върху перваза на прозореца, докато слугинята палеше стенните свещници. Сетне двамата останаха насаме, да се гледат през празната стая. Брангуен нервно извърна глава и видя една пеперудка да пърха в опасна близост до пламъка на свещта. Внимателно я хвана в шепи и я пусна навън през прозореца.
— Ти имаш най-доброто сърце в целия свят — каза Герейнт.
— Е, клетите създания са толкова глупави, че не разбират какво ги заплашва.
Герейнт сграбчи ръцете й.
— Мразиш ли ме, Гуени?
— Никога не бих могла да те намразя. Никога.
За момент й се стори, че той ще заплаче.
— Знам, че за една девойка бракът е всичко. Но ще ти намерим по-добър мъж от онзи изгнаник. Блейн направи ли ти предложение?
— Да, но моля те, в момента не бих понесла разговори за сватба.
— Гуени, тържествено ще ти обещая нещо. Независимо от цялата си власт над клана, никога не ще те принудя да се омъжиш, преди сама да го пожелаеш.
Брангуен метна ръце около шията му и се разплака. Докато той я галеше по косата, тя усети, че цялото му тяло трепери.
— Отведи ме у дома, Геро. Моля те, искам да се прибера.
— Добре тогава, така и ще сторим.
Ала когато се завърнаха в Ястребовия дън, Брангуен започна горчиво да съжалява, че е напуснала компанията на Рода и Исола. Всичко, което виждаше у дома, пораждаше спомени или за баща й, или за принца — и двамата безвъзвратно загубени. В спалнята си имаше дървено ковчеже, пълно с подаръци от Галрион — брошки, пръстени и сребърна чаша с нейното име. Той се канеше след сватбата да гравира там и своето. Макар че не можеше да чете, Брангуен понякога вадеше чашата и ридаеше, плъзгайки пръст по надписа.
Постепенно всекидневните грижи я изтръгнаха от отчаянието. Трябваше да наглежда прислужниците, да търси съвети от шамбелана, да се грижи и сама да взима участие в преденето и тъкането. Заедно с личната си прислужничка Лъда тя по цели дни се занимаваше с дрехите на домочадието, като двете се редуваха да пеят стари песни и балади. А скоро я налегнаха и тревоги за Герейнт. Често го заварваше да плаче над гроба на баща им а вечер той ставаше странно мълчалив. Седнал на бащиния стол — не, вече неговия стол — Герейнт пиеше упорито, гледайки играта на пламъците в огнището. Макар че Брангуен седеше край него от сестрински дълг, той рядко разменяше с нея повече от една-две думи.
Един ден, докато Герейнт беше на лов, гуербрет Мадок дойде да ги посети, придружен от шестима свои рицари. Брангуен забеляза как я зяпат мъжете — с лукави очи, с хитри усмивчици, с неприкрита похот, каквато бе виждала хиляди пъти по мъжките лица. Ненавиждаше ги.
— Приемете моите поздрави, милейди — каза Мадок. — Дойдох да се поклоня пред гроба на баща ви.
След като изпрати слугите да се погрижат за рицарите, Брангуен въведе Мадок в залата и собственоръчно му наля пиво, после седна срещу него на почетната маса. Гуербретът любезно надигна чашата.
— Благодаря, Брангуен. Всъщност исках да видя как си.
— Добре, доколкото е възможно, ваше превъзходителство.
— А брат ти?
— Той все още е в траур за баща ни. Мога само да се надявам, че скоро ще превъзмогне скръбта. — Брангуен забеляза, че Мадок не демонстрира фалшива любезност, а наистина е разтревожен и това разбуди собствените й страхове. — Напоследък Геро не е на себе си. Не знам какво му става.
— И аз това се питам. Е, знаеш, че двамата с брат ти сте под моя закрила. Ако някога ти потрябва помощ, незабавно прати някой от пажовете при мен. И това не са празни приказки. Мъжете понякога изпадат в такова униние, че не е по силите на една девойка да ги утеши. Стане ли нещо подобно, прати ми вест и ще дойда да поразсея Геро.
— О, благодаря ви от все сърце. Това ме радва, ваше превъзходителство.
Скоро Герейнт се завърна от лов с току-що убита сърна и я предаде на готвача. Тъй като двамата мъже имаха да обсъждат важни дела, Брангуен ги напусна и излезе навън да потърси Лъда. Край крепостната стена Бриту помагаше на готвача да одере сърната. Бяха хвърлили отрязаната глава на кучетата, които с ръмжене и лай си оспорваха правата над нея. Макар още от малка да бе свикнала с гледката на изкормен дивеч, Брангуен усети, че й прилошава. Мъртвите кадифени очи гледаха право към нея; после едно куче отмъкна главата. Брангуен изтича обратно към броха.
Рано на следващия ден Мадок си тръгна. Когато седнаха да обядват Герейнт спомена пред Брангуен за какво е говорил негово превъзходителство. Изглежда, се задаваха неприятности по западната граница, където няколко клана все още недоволстваха от управлението на краля.
— Направо не ми се мисли, че толкова скоро пак ще тръгнеш на война — каза Брангуен.
— Защо?
— Ти си ми всичко на този свят.
Внезапно унесен в някакви мисли, Герейнт кимна и отряза с кинжала си парче от печената кокошка. После отчупи с пръсти малко късче и го поднесе към устните й.
— Е, сестричке, мъча се да не забравям дълга си към теб.
