— Защо? Още не, обич моя, не и след всичко това. Ще имаме предостатъчно време да умрем. Знам, че ни чака смърт, боговете също го знаят и това им стига. Но първо ще изживеем нашето лято.
Брангуен вдигна очи към чистото синьо небе, блестящо като огнения упрек на боговете. Пипнешком подири кинжала.
— Не сега!
Герейнт я хвана за ръката, тежките мазолести пръсти стиснаха китката й, овладяха я и изтръгнаха оръжието. Той се надигна и захвърли кинжала. Острието проблесна из въздуха и изчезна в потока. Брангуен искаше да възрази, но изведнъж красотата му я омая — жестока, огнена красота като пламъците на гневно слънце. Той плъзна ръка по снагата й, после легна до нея и я целуна. Този път тя усети как в отговор на неговото желание из тялото й се надига сладко-горчива страст, родена от отчаянието.
Когато вечерта се прибраха, Брангуен бе изненадана, че всички се отнасят към тях съвсем нормално. Очакваше хората да виждат ако не безчестието им, то поне предстоящата гибел, сякаш смъртта би трябвало да ги обгърне в сияние, видимо чак до хоризонта. Но Бриту просто се поклони и отведе конете; шамбеланът дотича при Герейнт с някакви досадни вести от селото; Лъда посрещна Брангуен и запита дали да заръча на слугинята да сложи масата. Вечерта се оказа тъй обикновена,, че на Брангуен й се искаше да закрещи.
След вечеря слугите се настаниха край своето огнище, а Герейнт седна на господарското място с халба в ръка. Голямата зала бе сумрачна, само тук-там се кръстосваха отблясъци от двата огъня. Брангуен гледаше засенченото лице на брат си и се питаше дали е щастлив. Колкото до нея — сама не знаеше какво изпитва. От година насам се готвеше за сватбата, когато щеше да даде клетва на своя съпруг и да се покори на неговата воля. Ала вместо това бе дала кървава клетва, подчинявайки волята си на един смъртоносен обет. Не й оставаше нищо друго, освен да съсредоточи цялото си битие около Герейнт, нейния брат и нейния пръв мъж, също както бе възнамерявала да стори с принца. Докато дойдеше мигът да подложи гърло под кинжала на Герейнт, щеше да му служи като на свой господар. Това решение й донесе покой, макар и крехък, сякаш бе затворила отминалата трагедия зад дебела врата в дъното на съзнанието си. Галрион бе изчезнал, а заедно с него и всички обещания за един по-различен живот.
— За какво си мислиш, Геро?
— За онзи бунт. Ако това лято има война, обещавам ти, че няма да замина… ще намеря начин да се измъкна.
Брангуен се усмихна, а сърцето й преливаше от обич. Той принасяше най-голямата саможертва за човек като него — отказваше се от славата, за да изживеят заедно това лято и да умрат наесен.
Брангуен би искала да спи в леглото му, където й беше мястото, но, разбира се, това бе твърде рисковано с толкова много слуги наоколо. Ако жреците в селото узнаеха за техния грях, незабавно щяха да ги разкъсат на парчета. През следващите седмици двамата често яздеха надалече от дъна, за да легнат върху меката трева. Обгърната в прегръдките му, Брангуен можеше да мисли за Герейнт като за свой съпруг. Спокойствието не я напускаше и настроението й оставаше ведро, а прекрасните летни дни се нижеха един подир друг като пълноводен и тих, кристално гладък поток. Нищо не бе в състояние да наруши покоя й, дори и редките мисли за Исола, чийто годеник бе отнела. Отначало й се струваше, че Герейнт също е щастлив, но мрачното настроение и изблиците на ярост постепенно се завърнаха.
Герейнт все повече заприличваше на баща им. Когато нямаше работа, ставаше мрачен като буреносен облак и седеше загледан в огъня или неспокойно обикаляше из двора. Една вечер, докато му носеше пиво, Бриту се препъна и разля халбата. Герейнт скочи и го удари толкова силно, че хлапето падна на колене.
— Копеле непохватно!
Докато момчето се свиваше на пода, ръката на Герейнт сякаш сама плъзна към кинжала. Брангуен се хвърли между двамата.
— Удръж си десницата, Геро! Сториш ли нещо на детето, само след пет минути ще плачеш от угризения.
Разплаканият Бриту избяга от залата. Брангуен видя как останалите слуги гледат към тях с пребледнели лица и ужасени очи. Сграбчи Герейнт за раменете и го разтърси с всичка сила.
— О, мътните да го вземат — промърмори Герейнт. — Благодаря ти.
Брангуен собственоръчно му донесе още пиво, после отиде в конюшнята и както бе очаквала, завари Бриту да хълца върху сеното. Закачи фенера си на един гвоздей, после седна до него и го погали по рамото. Хлапето беше едва на дванайсет години — дребно и костеливо за възрастта си.
— Хайде, хайде — каза Брангуен. — Дай да те видя.
Бриту избърса сълзите с ръкав и обърна лице към нея. На бузата му се издуваше грозно червено петно, но окото не беше засегнато.
— Лорд Герейнт вече съжалява за това. Няма да се повтори.
— Благодаря, милейди — избъбри хлапето. — Какво му става на лорд Герейнт напоследък?
— Обезумял е от скръб за баща ни, това е.
Бриту се позамисли, опипвайки подпухналата си буза.
— Ако не бяхте вие, щеше да ме заколи. Поискате ли някога нещо от мен, кълна се, че ще го сторя.
