Въпреки добродушния му тон, Брангуен изведнъж усети по гърба си ледени тръпки, сякаш нещо искаше да я предупреди за наближаваща заплаха.
Ала когато най-сетне заплахата връхлетя наистина, това стана без никакво предупреждение. В един слънчев следобед двамата излязоха да пояздят из дивите ливади на изток — просторна хълмиста област, за която нито Ястреба, нито Глигана разполагаха с достатъчно хора, та да я култивират и отбраняват. Край едно поточе спряха да напоят конете. Когато бяха деца, това поточе бележеше границата, до която им се разрешаваше да скитат сами. Брангуен си помисли колко е странно, че сега може да отиде където си поиска, но изобщо не изпитва желание да се отдалечава от къщи. Докато Герейнт се грижеше за конете, тя седна на тревата и се огледа за маргаритки, но ръцете й не се вдигаха да откъснат тия невинни символи на първата девича любов. Бе намерила своя любим, после го бе изгубила и се съмняваше дали някога ще намери друг — не просто съпруг, а любим. След малко Герейнт седна до нея.
— Венец ли ще виеш? — подхвърли той.
— Не. Късно ми е за такива игри.
Герейнт рязко извърна глава настрани.
— Гуени, има нещо, за което трябва да те питам. Макар и с болка на сърце, налага се да бъда недискретен, защото ще е важно някой ден, когато уговарям годежа ти.
Брангуен отлично разбираше какво има предвид.
— Не съм лягала с него. Изобщо не се безпокой за това.
Герейнт се усмихна с тъй свирепо, злорадо задоволство, че изведнъж й заприлича на ястреб, увиснал високо в небето, привидно неподвижен, макар всъщност да се бори с насрещния вятър. Сетне ястребът връхлетя — сграбчи я за раменете и я целуна, преди да успее да го отблъсне.
— Геро!
Брангуен опита да се изтръгне но той бе прекалено силен за нея. Удържа я в прегръдките си, целуна я, после я прикова по гръб в тревата за нова, дълга и жадна целувка, която накара сърцето й да заподскача не само от страх. Изведнъж той пусна Брангуен също тъй безмълвно, както я бе сграбчил, отдръпна се и седна на тревата, а по лицето му протекоха сълзи. Раменете я боляха от тези алчни ръце, братовите й ръце, докато се надигаше, хвърляйки боязливи погледи към него. Герейнт извади кинжала си и го протегна към нея с дръжката напред.
— Вземи го и прережи гърлото ми. Ще стоя на колене и няма да ти попреча.
— Никога.
— Тогава сам ще го сторя. Върви си. Вземи Лъда и бягай при Мадок. Докато той пристигне, вече ще бъда мъртъв.
Брангуен имаше чувството, че се превръща в метална жичка, разпъвана между инструментите на златар, додето изтънее като косъм. Тази последна загуба бе непоносима — брат й, нейният любим брат, да коленичи в нозете й като просяк. Ако се самоубиеше, никой нямаше да узнае истината, щяха да го смятат за обезумял от скръб, а не за нечестивец, който е нарушил божествените закони. Ала тя щеше да знае. И вече никога нямаше да го види. Нишката изтъняваше все повече и повече.
— Ще ми простиш ли, преди да умра? — запита Герейнт.
Тя искаше да говори, но от устата й не излизаше нито дума. Герейнт изтълкува погрешно мълчанието и в очите му бликнаха нови сълзи.
— Е, добре. Глупаво бе да се надявам.
Нишката се скъса. Обляна в сълзи, Брангуен се хвърли към него.
— Геро, Геро, Геро, не бива да умреш.
Герейнт изтърва кинжала и бавно, колебливо сложи ръце на кръста й, сякаш искаше да я отблъсне, после с всичка сила я стисна в прегръдките си.
— Геро, моля те, живей заради мен.
— Как бих могъл? Нима трябва да живея с ненавист към най-добрия си приятел, когато се омъжиш за Блейн? Всеки път, когато ме поглеждаш, ще знам, че помниш греха ми.
— Ами кланът? Умреш ли, кланът умира заедно с теб. Ах, кълна се в Лунната богиня, ако се самоубиеш, може и аз да сторя същото. Какво друго би ми останало?
Той се отдръпна леко и докато двамата се гледаха в очите, тя почти осезаемо долови че Смъртта е застанала между тях.
— Нима моята девственост означава толкова много за теб?
Вместо отговор Герейнт мълчаливо сви рамене.
— Вземи я тогава. Няма да е насила, сама ще ти я дам.
Той я гледаше като пиян. Брангуен се зачуди как не разбира онова, което бе тъй ясно за нея: щом бяха обречени, можеха да поживеят още час в прегръдките си. Тя обхвана лицето му с длани и го придърпа за целувка. Ръцете му се впиха до болка в раменете й, но тя го остави да я целува. Страстта му избухна с ужасяваща сила, обгърна я, изпепели я като вейка в пожарище. Докато се отпускаше в ръцете му, Брангуен се почувства не като любовница, а като жрица. Усещаше само неговата сила, тежестта му, а съзнанието й бе нейде далече и гледаше любовната игра като насън.
Когато свършиха, той легна до нея и отпусна глава върху голите й гърди, движейки устни по кожата й в нежна, неосъзната целувка на благодарност. Тя плъзна пръсти в косата му и си помисли че кинжалът лежи наблизо и чака. Никога не съм искала да умра девствена, каза си тя, а кой би бил по-подходящ от Геро? Той надигна глава и я погледна с мека, опиянена усмивка на наслада и обич.
— Ще ме убиеш ли сега? — запита Брангуен.
