Невин си помисли, че навярно това е самата истина. Като принц много по-често се бе тревожил за конете, отколкото за крепостните. Благодарение на Регор започваше да вижда света по друг начин.
След като жената си тръгна, Регор и Невин влязоха в колибата — светло, проветриво помещение, ухаещо на прясно отсечен бор. Благодарните селяни им бяха донесли и мебели: маса, скамейка, етажерка за кухненски съдове. Отстрани беше недовършеното огнище, с което Невин влагаше своя дял в строежа. Той наля от бъчвата пиво в две нащърбени халби и седна на масата срещу Регор.
— Как беше пътуването? — запита Регор. — Как я кара старата Ина?
— Не е зле, учителю. Но ми разказа нещо странно за Ястреба. Ах, богове, клетата ми Брангуен! Трябваше да сторите каквото би сторил баща ми — да ме пребиете до смърт заради глупостта!
— С това не бих постигнал нищо, освен да ти внуша погрешното чувство, че си изкупил греха си. — Регор се бореше с гнева. — Добре де, каквото било — било. Разкажи ми сега.
Докато Невин разказваше, Регор го слушаше с привидно спокойствие, но пръстите му се стягаха все по-силно около халбата. Накрая той тихичко изруга.
— Най-добре ще е да понадникнем в тая история. Между нас казано, старата Ина направо надушва кога една девойка чака дете. Не може да е от теб, така ли?
— Не, освен ако жените забременяват и от копнежа по тях.
Регор се усмихна, макар че погледът му оставаше мрачен.
— А какво би си помислил за твоята Гуени, ако чака дете от друг мъж?
— Ако е добър мъж, нека отиде при него. Ако ли не, бих я взел заедно с детето.
— Много добре. Първо ще трябва да видим дали детето е от Блейн. Ако е негово, ще има сватба и толкоз. Ако не, все още има надежда да оправим нещата.
— Но, учителю, защо сте толкова загрижен за Брангуен? Само въпрос на чест ли е?
— Точно това все още не мога да ти кажа.
Невин чакаше с надеждата за поне още една дума, но Регор мълчаливо извърна глава и се замисли.
— Утре рано отивам до Глигана — каза най-сетне старецът. — Не е учтиво да оставям лейди Рода в неведение, че наблизо се е заселил билкар. Ти оставаш тук. Блейн никак не би искал да те убие, но ако те види, честта ще го принуди да изпълни кралската воля. Към пладне сигурно ще съм в дъна, тъй че запали огън и виж дали можеш да ме откриеш по този начин.
На следващото утро Невин изгаряше от нетърпение, докато вадеше от малката нива камъни за огнището. Досега почти цялото му обучение се състоеше единствено от тежък труд в лятната жега. Това често го огорчаваше — откъде накъде един принц трябваше да се поти като въшлив крепостен? Но дълбоко в сърцето си знаеше, че истинската му задача е да пречупи гордостта чрез смирение. Има само един ключ за тайните на деомера: искам да знам, за да помогна на света. Всеки, който желае властта заради самата власт, получава единствено огризки — трудно спечелени, още по-трудно запазвани и съвършено ненужни.
Ала от време на време Регор му възлагаше задачи, свързани по-пряко с деомера. Макар че Невин открай време притежаваше второто зрение, виденията идваха и си отиваха когато пожелаят, показваха му каквото си искат и нищо повече. Сега се учеше да ги призовава по своя воля.
Невин подреди пред къщата каменен кръг и запали малък огън както би го сторил всеки обикновен човек — с прахан и кремък. Остави го да догори, докато дървата се превърнаха в пещери от пламтяща жарава. Сетне се просна на земята, подпря брада върху лактите си и впи поглед право в глъбините на огъня. Забави дъха си до необходимия ритъм и помисли за Регор. Най-сетне огнената пещера взе да расте на ширина и дълбочина, додето се превърна в слънчево сияние, огряващо зала от полирано дърво. Сред пламъците зърна дребния силует на Регор. Невин покори цялата си воля на мисълта за стареца, представи си го пределно ясно и тласна съзнанието си към него. Видението започна да расте, придоби реалност, продължи да расте и стана съвсем отчетливо, сякаш надничаше през прозореца на женските покои. С последно усилие на волята Невин проникна вътре, при което долови тихо, забързано съскане, усети как стомахът му се свива на топка като при падане и ето че стоеше на пода до Регор.
Лейди Рода беше на стола си, а до нея Исола седеше на табуретка. Един от пажовете коленичеше на пода пред Регор със смъкната риза, за да разкрие няколко ужасяващи цирея.
— Налага се да ги разрежа — каза Регор. — Тъй като не си нося инструментите, ще трябва утре да дойда пак, ако нямате нищо против, милейди.
Предчувствайки страданията, момчето жално изстена.
— Не ставай глупак, момко — каза Рода. — Мъчат те вече от седмици насам, а ако билкарят ги среже, всичко ще свърши веднъж завинаги. Гледай утре да не се укриеш в гората за цял ден.
Хлапето грабна ризата си от пода, поклони се на Рода и без повече церемонии хукна навън. Вдовицата с усмивка поклати глава, после кимна към близкия стол.
— Седнете да си починете, добри ми сър — каза тя. — Значи казвате, че сте от юга. Носите ли интересни новини?
— Благодаря. — Регор се поклони и седна. — Е, чак новини не бих го нарекъл, но е плъзнала лоша мълва.
