Едва привечер се добра до целта си — дървена колиба в покрайнините на горските дебри. Отпред две кози пасяха жилавата трева, а Ина клечеше и ги гледаше. Тя бе стара, мършава като вейка, с дълги костеливи пръсти, изкривени от десетилетия тежък труд. Бялата й коса беше небрежно пристегната с мръсна забрадка. Като билкарка и акушерка, местните хора я смятаха за вещица, но всъщност тя просто обичаше уединението.
— Добър ти ден, момко — каза Ина. — Старият Регор май ми е пратил нещо хубавичко.
— Така е. Тия запаси би трябвало да ти стигнат до пролетта.
Невин разтовари мулето и внесе билките вътре, после напои добичето и го пусна да пасе при козите. Върна се в колибата и завари Ина да слага хляб и сирене върху клатушкаща се масичка. Когато тя му подаде вода в дървена чаша и го покани да седне, Невин нетърпеливо намаза резен черен хляб с ароматно козе сирене. Ина разсеяно дъвчеше залъка си и го гледаше тъй любопитно, че той се зачуди дали знае какъв е бил преди време.
— Много неприятно, че старият Регор напусна нашата гора — каза Ина. — И то тъй неочаквано — просто дойде един ден и рече, че ще си върви. Казвал ли ти е защо?
— Е, добра жено, аз върша каквото ми нареди учителят и си държа езика зад зъбите.
— Да, така е най-добре с чудаци като стария Регор. Нищо де, все някак ще се оправя, стига да ми праща билки от време на време.
Ина отряза още няколко парчета хляб и ги сложи пред Невин.
— Обаче без него не е същото. Винаги можех да разчитам на съвета му, ако се случеше нещо тревожно.
Невин усети по гръбнака си тръпките на деомерското предупреждение.
— А как е лорд Герейнт напоследък?
— Умен си като своя учител, нали, момко? Е, ще ти кажа какво да предадеш на Регор от мен. Той все държеше под око горката Брангуен.
— Тъй ли? Не знаех.
— О, тъй си беше, ама отдалече, по бащински дето се вика. Та, ето какво му речи. Преди около месец трябва да е било, пажът в дъна хвана треска, и то от най-упоритите. Поне пет пъти ходих дотам, додето вдигнах момчето на крака. И лорд Герейнт ми даде цял еленов бут за тая работа. Имаш ли, Ина, вика, билка против безумие? Шега трябва да е било, ама тъй се усмихваше, че ми смрази душата. А пък последния път като ходих нагоре, видях Герейнт да ридае на бащиния си гроб.
— Бъди уверена, че ще разкажа на Регор за това. А как търпи Брангуен да живее затворена с такъв брат?
— Е, тъкмо туй ми е най-чудно. Човек би си рекъл, че ще да е съкрушена, обаче тя броди като насън. Щях да река, че чака дете, ама от кого да го има? Замаяна ми се види, като да е надула корема, обаче онзи неин годеник отдавна не се е мяркал. Добре де, това предай на Регор от мен.
По обратния път Невин изстиска от упоритото муле цялата бързина, на която бе способно, ала въпреки това му бяха необходими два дни, за да достигне новия си дом. В дивата гора на север от Глигановите владения двамата с Регор бяха разчистили голямо парче земя край един поток. От дънерите си построиха кръгла къща, а земята засяха с боб, ряпа и други зеленчуци. Тъй като лечителската слава на Регор се движеше на север заедно с него, скоро разполагаха с изобилие от храна и дори няколко монети, защото местните селяни, били те свободни или крепостни, охотно разменяха пилета и сирене срещу неговите билки. Сега, когато бе твърде късно, Невин разбираше, че е могъл да осигури на Брангуен скромен, но приятен живот сред гората. Само да не беше такова говедо, проклинаше се той, такъв безнадежден глупец!
Пред къщата Регор лекуваше възпаленото око на някакво момченце, докато майката клечеше наблизо. По парцаливата кафява туника Невин разбра, че е крепостна. Гледаше съвършено безизразно, сякаш изобщо не я интересуваше дали детето ще оздравее или не, въпреки че го бе довела чак дотук. На лицето й имаше старо клеймо, едва различимо върху мръсната кожа. Макар едва тригодишно, хлапето вече също бе жигосано и белегът го превръщаше в доживотна собственост на лорд Блейн. Регор го бе настанил върху един пън и бършеше възпаленото око с парцалче, натопено в билков мехлем.
Невин отиде да върже мулето при дорестия кон. Когато се върна, крепостната го огледа с привидно безразличие. Дори и от десет крачки се усещаше миризмата на неизмита плът и мръсни дрипи. Регор я повика, даде й гърненце с мехлем и обясни как да го използва. Тя го изслуша и по лицето й трепна искрица надежда.
— Не мога да ви платя много, милорд — каза жената. — Донесох малко ранни ябълки.
— Изяж ги с детето, като се приберете.
— Благодаря. — Тя се загледа в земята. — Чух, че лекувате бедните хора, но отначало не вярвах.
— Вярно е. Така казвай на всички.
— Толкова се страхувах. — Тя продължаваше да гледа надолу. — Ослепее ли детето, няма да става за работа и ще го убият.
— Какво? — намеси се Невин. — Лорд Блейн никога не би сторил подобно нещо.
— Лорд Блейн ли? — Тя го погледна с измъчена усмивка. — Е, да, не би го сторил. Той не знае, че живеем, та камо ли да ни убие. Надзирателят, милорд, той щеше да се погрижи.
