По-късно тази нощ, когато всички бяха заспали, Брангуен се измъкна от стаята си и отиде при Герейнт, който спеше в бащините покои върху голямото легло с изваяни колони и тежки завеси с бродирани по тях ястреби като символ на клана. Вмъкна се под завивките, разбуди го с целувки и му се отдаде, за да съхрани спокойствието на дома. Сетне, когато той лежеше замаян в прегръдките й, отпуснат до последното мускулче, тя за пръв път усети единствената власт, която й бе отредена като на жена — властта да използва красотата и тялото си, за да отведе своя мъж там, където ще слуша нея, а не само собствените си капризи. С моя принц би било другояче, помисли тя. По бузите й бликнаха сълзи, ала за щастие мракът ги криеше от Герейнт.
Макар че Брангуен предвидливо побърза да напусне леглото му и да се завърне в своето, на следващата сутрин за пръв път усети, че другите в къщата почват да подозират. Мъжете очевидно не забелязваха нищо, но понякога Брангуен зърваше как Лъда я гледа със страх и недоумение. Издебна Герейнт насаме и му заръча да отиде на лов и да я остави на мира.
През следващите няколко дни той наистина по цели часове не й обръщаше внимание, ловуваше или яздеше из имението; дори се накани да посети Мадок или Блейн. Но всеки път щом попаднеха в една и съща стая, тя усещаше как зорко се вглежда в нея, сякаш я пазеше като безценно съкровище. Колкото и да го отблъскваше, най-сетне той настоя да излязат сред хълмовете.
Този следобед се любиха в малка върбова горичка. Никога не го бе виждала тъй страстен — обладаваше я с такава жар, сякаш всеки път само разпалваше похотта си, вместо да я утоли. Накрая заспа в прегръдките й. Тя го подпираше и галеше косите му, но се чувстваше изморена, толкова изтощена, че искаше да потъне в земята и никога вече да не види небето. Когато се събуди, Герейнт седна, протегна се и я погледна с усмивка. Кинжалът лежеше сред разхвърляните му дрехи.
— Геро, убий ме сега.
— Няма. Не още.
Изведнъж Брангуен разбра, че е време да умрат, че трябва да умрат сега, още този следобед. Надигна се и го стисна за ръката.
— Убий ме сега. Умолявам те.
Герейнт замахна и за пръв път й удари плесница. Когато тя се разплака, той я грабна в прегръдките си, целуна я и замоли за прошка. Брангуен му прости, защото нямаше друг избор — за нея той беше нещо повече от живота; беше и нейната смърт. Докато яздеха обратно, тя през цялото време усещаше до болка как нещо в нея отчаяно настоява, че трябва да умрат. Когато навлязоха в двора, видя вързаните коне. Лорд Блейн им бе дошъл на гости.
Блейн остана три дни, през които двамата с Герейнт ходеха на лов, а Брангуен се спотайваше и гледаше да ги избягва. Само веднъж й се наложи да разговаря с Блейн насаме, но той удържа на думата си и не спомена нищо за сватбата.
През последната вечер обаче Блейн настоя Брангуен да остане на масата. Герейнт мрачно се взираше в огъня и пиеше без да продума, сякаш бе забравил, че имат гост. Когато Блейн заговори на Брангуен за майка си, тя можеше само унило да слуша, почти неспособна да вземе участие в разговора, защото се питаше какво ли би рекла Рода, ако узнаеше истината. Блейн очевидно изтълкува погрешно мълчанието й.
— Е, хайде, милейди — каза той. — Обещах ви, че до пролетта няма да говоря за сватба и както виждате, спазвам обещанието си.
Герейнт рязко се завъртя на стола си.
— Това пък какво е?
— Нали разговаряхме, преди да почна да ухажвам сестра ти.
— Да, прав си — усмихна се Герейнт. — Разбираш ли, обещал съм й нещо. Казах й, че никога няма да я омъжа без нейно съгласие.
— Тъй ли? Дори ако трябва да остане при теб до края на живота си?
— Точно така.
Блейн се замисли и очите му потъмняха.
— Е, милейди — обърна се той към Брангуен. — Вие сте щастлива с брат си, нали?
— Мисля, че да. Почитам го.
Блейн се усмихна, но изведнъж Брангуен изпита страх. Сиянието на димящия огън танцуваше наоколо, ала й се струваше, че пламъците идват откъм Герейнт, сякаш въпреки волята и на тримата, дълги огнени пипала се протягаха към Блейн.
Лятото бе в разгара си, жаркото слънце висеше над прашния път и лъчите му бяха също тъй златни, както зреещите жита из близките ниви. Невин, когото някога наричаха принц Галрион, навлезе във владенията на Ястреба, повел муле, натоварено с билки. През цялото време се озърташе дали случайно Герейнт няма да се зададе в галоп по пътя. Не му се вярваше някой друг да разпознае принца в облика на прашния бродещ търговец с дрипави дрехи, чорлава коса и престаряло муле. Беше се научил, че и без могъщите чудеса на деомера човек може да стане невидим просто като върши неочаквани постъпки на неочаквани места. А никой не би очаквал от принца да дръзне отново да припари в земите на Ястреба.
На минаване през селото Невин дори рискува да купи халба пиво от кръчмаря, който изобщо не го погледна, след като прибра медната монета. Настани се в ъгъла до една старица и взе да задава глупави въпроси за областта, като че идваше отдалече. Когато си тръгна, никой не му обърна внимание.
